Стивън Бруст - Йенди

— Коути — понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала. Тя извърна лице. Стояхме така, в един от ъглите на трапезарията на Мороулан, сред цялата драгарска гмеж наоколо, но все едно че бяхме в някаква своя вселена.

Колко стояхме така, не знам. Накрая тя се обърна и ми каза:

— Забрави, Влад. Хайде просто да се позабавляваме.

Поклатих глава.

— Почакай.

— Да?

Хванах я за ръцете, извърнах я и я отведох до един малък алков, встрани от главното помещение. И й заговорих:

— Коути, баща ми държеше ресторант. Единствените, които влизаха там, бяха текли и джереги, защото никой друг не искаше да има взимане-даване с нас. Баща ми, Боговете на правосъдието дано прокълнат душата му за хиляда години, не ми позволяваше да имам нищо общо с източняци, защото искаше да бъде приет за драгар. Ти, може би, си взела титла, след като си посъбрала малко пари, за да можеш да получиш връзка с Глобуса. Моята я получих от баща ми, който похарчи спестеното през целия си живот, защото искаше да бъде приет за драгар.

— Баща ми се опита да ме принуди да уча драгарска фехтовка, защото искаше да бъде приет за драгар — продължих. — Опита се да ми попречи да уча вещерство, защото искаше да бъде приет за драгар. Така мога да продължа още час. Мислиш ли, че сме приети за драгари? Глупости! Отнасят се с нас като с барабонки на текла. Онези, които не ни презират, че сме източняци, ни презират, защото сме джереги. Хващаха ме и ме пердашеха, докато… все едно.

Тя понечи да каже нещо, но я отрязах.

— Не се съмнявам, че можеш да ми разкажеш не по-малко неприятни неща; нямам предвид това. — Зашепнах. — Мразя ги — казах й и толкова силно стиснах ръцете й, че тя изохка. — Влязох в организацията като „мускул“, за да ми се плаща затова, че ги бия, и започнах „работа“, за да ми се плаща, че ги убивам. Сега с бачкане се катеря нагоре в организацията, за да имам власт да правя каквото поискам, по собствените ми правила и може би за да покажа на няколко от тях какво се случва, когато подценят източняци.

Гледах я в очите.

— Има изключения — Мороулан, Алийра, Сетра, още неколцина. За теб — може би Ноуратар. Но те са без значение. Дори когато бачкам за работодателите си, ми се налага да забравям презрението си към тях. Налага ми се да се преструвам, че не искам да ги видя разкъсани. Онези приятели, за които споменах — онзи ден си обсъждаха как да завладеят Изтока ей така, пред очите ми — все едно че не би трябвало да ми пука.

Замълчах и си поех дъх.

— Така че трябва да не ми пука. Трябва да се самоубеждавам , че не ми пука. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си: правя това, което трябва да правя. И единственото дребно удоволствие в този живот е удовлетворението от набелязаната цел, колкото и нищожна да е тя, и постигането й.

— На колко души можеш да се довериш, Коути? — попитах. — Не говоря за доверието, че няма да ти забият ножа в гърба, имам предвид доверие — доверие в душата си? На колко? До този момент Лойош беше единственото същество, с което можехме да си споделяме неща. Без него отдавна щях да превъртя, но все пак не можем да си говорим като равни. Това, че те намерих, беше… не знам, Коути. Не искам да те загубя, това е всичко. Не и за нещо толкова глупаво.

Вдишах отново.

— Много говоря. Това е всичко, което исках да ти кажа.

Докато й говорех, лицето й се беше отпуснало, гнева вече го нямаше. Тя ме прегърна и се притисна до мен.

— Обичам те, Владимир.

Зарових лице в шията й и оставих сълзите да потекат.

Лойош ме клъвна по врата. Усетих, че Коути го чеше по главата.

Малко по-късно, когато се съвзех, Коути изтри лицето ми с ръце, а Лойош ме близна по ухото. Тръгнахме обратно, за да се слеем с пируващото множество. Коути положи ръка на лявата ми ръка; покрих я с дясната и я стиснах.

Забелязах Магьосничката в зелено, но я избегнах — точно в този момент нямах желание да се заяждам с нея. Потърсих с очи Мороулан, но не го видях. Забелязах, че Некромантката говори с някаква висока тъмнокоса драгарка. Последната се обърна за миг и изведнъж ме порази приликата й със Сетра Лавоуд. Зачудих се…

— Извинете — казах, след като се приближих до тях. Прекъснаха разговора си и ме погледнаха. Поклоних се на непознатата. — Аз съм Владимир Талтош, от дома Джерег. Това е Камата на джерег. Мога ли да попитам към кого имам честта да се обърна?

— Можете — отвърна тя.

Изчаках. После се усмихнах.

— Та към кого имам честта да се обърна?

— Аз съм Сетра. — Бинго!