Стивън Бруст - Йенди

Свих рамене.

— Не разбирам какво значение има. Както вървят нещата, бездруго ще съм умрял до неделя-две.

Тя само кимна. Не изглеждаше, да речем, смазана от съчувствие.

— Ако наистина не искате да бъде наранена, можете да се опитате да ми помогнете да остана жив.

Тя се позасмя.

— Добър опит, Влад. Но знаете, че си имам стандарти.

Свих рамене и споменах нещо, което от известно време ми се въртеше в главата:

— Ако бях чул, че ви търси, щях да вложа всичко и да ви наема сам, и тогава нямаше да се забъркам в цялата тази каша.

— Онзи, който ни нае, нямаше нужда да ни търси — той знаеше къде да ни намери, така че не е имало как да го чуете.

— О! Де да имах и аз тази привилегия.

— Представа нямам как ни намери — малцина го знаят. Но все едно. Казах каквото исках и мисля, че разб…

Млъкна и погледна над рамото ми. Не се обърнах, просто по навик.

„Какво има, Лойош?“

„Кучката, дето я срещнахме преди малко. Факирката в шартрьоз или каквото е там“.

„Страхотно!“

— Мога ли да ви прекъсна? — чу се зад гърба ми.

Погледнах Ноуратар и повдигнах вежди. Тя кимна. Тогава се обърнах и рекох:

— Лейди Ноуратар е’Ланя, това е…

— Аз съм Магьосничката в зелено — каза Магьосничката в зелено. — И мога да се представя сама, източняко.

Въздъхнах.

— Защо имам чувството, че не съм желан тук? Все едно. — Поклоних се на Ноуратар, а Лойош изсъска на Магьосничката.

Докато се отдалечавах, Магьосничката казваше:

— Източняци! Много ще съм доволна, когато Сетра Младшата тръгне да ги трепе. А вие?

Чух Ноуратар да казва: „Едва ли“, с много хладен тон, след което, слава на боговете, престанах да ги чувам. И изведнъж се сетих нещо: Издирвах атира, замесен в заговора срещу Ноуратар. Магьосничката в зелено беше атира. Просто едно „може би“. Но трябваше да помисля как да го потвърдя или отхвърля.

Върнах се при Коути и казах:

— Нещо да ни задържа тук?

Тя ме погледна изненадано, но поклати глава.

— Дали да не си ходим? — попитах.

— Нямаше ли да проверяваш онзи списък?

— Този прием продължава двайсет и четири часа в денонощието, пет дни в неделята. Ще изчака.

Тя кимна. Поклоних се на Мороулан, излязохме през вратата и надолу до входа, без да се сбогуваме с никой друг. Един от магьосниците на Мороулан стоеше на прага. Накарах го да ни телепортира до жилището ми. Мисля, че когато пристигнахме, гаденето в стомаха ми не беше само заради телепорта.

Жилището ми по онова време се намираше над дюкяна на един майстор колар, на улица Гаршош, близо до пресечката с Медникарска. Беше просторно за парите си, тъй като беше таванско и наклоненият таван щеше да дразни някой драгар. Доходът ми, малко преди да започне историята с Ларис, ме караше да мисля дали да не го сменя с по-голямо, но толкова по-добре, че не го направих.

Седнахме на дивана. Прегърнах я през раменете и казах:

— Разкажи ми за себе си.

Тя го направи, но вас това не ви засяга. Ще кажа само, че се оказах прав в предположенията си за жизнения й опит.

Заговорихме за други неща и в един момент й показах мишената си в задната стая, така че да мога да мятам през коридора, от трийсет стъпки разстояние. Мишената между другото беше с форма на драконова глава. Тя реши, че е много ефектно.

Извадих шест ножа и четири от тях забих в лявото око на мишената.

— Добро хвърляне, Влад — каза тя. — Може ли да опитам?

— Разбира се.

Вкара пет ножа в лявото око, а шестия — само на косъм встрани.

— Разбирам, че трябва доста да се упражнявам — рекох.

Тя се усмихна. Прегърнах я.

„Влад“, каза някой.

„Какво, проклетите му дяволщини на Пропадите при Портата на смъртта иск… О, Мороулан!“

„Лош момент ли, Влад?“

„Можеше и да е по-лош. Казвай“.

„Току-що говорих с Алийра. Открила е имената на лиорнката и атирата, които са били включени в изследването на лейди Ноуратар. Също така, би могъл да уведомиш приятелката си Коути, че Драконовият съвет е постановил официално сканиране за утре, в шест следобед“.

„Добре. Ще й кажа. Кои са имената?“

„Лиорнката е била графиня Неоренти, атирата — баронеса Тиерелла“.

„Баронеса Тиерелла, а? Мороулан, възможно ли е баронеса Тиералла да е истинското име на Магьосничката в зелено?“

„Какво? Това са абсурди, Влад. Тя…“

„Сигурен ли си?“

„Напълно. Защо?“

„Няма значение. Току-що се лиших от хипотеза, която ми харесваше. Е, благодаря ти“.

„Няма защо. Желая ви приятна вечер и съжалявам, че не останахте повечко на приема ми“.