Стивън Бруст - Йенди

— Мм.

— Доколкото знам, още се върти насам. Светулката и Шоен ще изчакат тук с мен.

— Окей.

Той се обърна и се качи по стълбите. Нарвейн тръгна след него, без да пита. На влизане Пръчките извади двете тояги изпод наметалото си. Подпрях гръб на стената и зачаках. Светулката и Шоен застанаха от двете ми страни, небрежно отпуснати и много нащрек.

„Гледай горе, Лойош“.

„Вече го правя, шефе“.

Скоро след това отгоре и вдясно се чу трясък. Погледнахме. От прозореца изхвърча някакво тяло и тупна на десетина стъпки от мен. След около минута Нарвейн и Пръчките се появиха отново. Пръчките стискаше нещо в левия си юмрук. С тоягата в другата ръка начерта няколко квадрата в пръстта пред мен. Погледнах го въпросително, но докато отвори уста да ми обясни, забелязах, че около тялото вече се е събрала тълпа. Усмихнах им се.

Тогава Пръчките отвори лявата си шепа и хвърли в разчертаните квадрати няколко камъчета — бели и черни.

— Една игричка набързо, шефе?

— Не, благодаря. На комар не залагам.

Той кимна умно.

— Няма бъдеще в това.

Обиколихме по площада.

След известно време се върнах в кабинета. Съобщих на Крейгар добрата новина, че тази неделя можем да очакваме нарастване на приходите. Той изпръхтя доволно.

— Направи ми една услуга, Крейгар.

— Каква?

— Иди на гости на оня, дето ни каза за ударчето. Виж дали не знае нещо повече.

— На гости? Лично?

— Мда. Лице в лице и прочие.

— Защо?

— Де да знам. Може пък да се окаже нещо по-специален, да видим дали ще ни трябват още прибирачи.

Той сви рамене.

— Добре. Но това няма ли да го изложи на риск?

— Не, ако никой не те забележи.

Той отново изпръхтя.

— Добре. Кога?

— Веднага ще е най-добре.

Този път въздъхна, което си беше живо облекчение след толкова пръхтене.

„Сега какво, Лойош?“

„Хвана ме, шефе. Да намерим Ларис?“

„Много бих искал. Но как? Ако не беше защитен от вещерство, щях да го закова на място“.

„Същото важи и за нас, шефе. Ако не бяхме защитени от магьосничество, щеше да ни закове на място“.

„Сигурно. Ей, Лойош!“

„Да, шефе?“

„Имам чувството… Не знам, напоследък май все те пъдя, като остана с Коути. Ще прощаваш“.

Езикът му ме погъделичка в ухото.

„Всичко е наред, шефе. Разбирам. Освен това някой ден и аз ще си намеря някоя“.

„Надявам се. Така поне мисля. Я ми кажи: не изключвам ли нещо напоследък? Искам да кажа, тая работа с Коути дали не ми пречи? Чувствам се някак разсеян или нещо такова“.

„Малко, може би. Не се притеснявай. Когато играта загрубее, се справяш много добре, пък и бездруго не мисля, че може да се направи нещо“.

„Аха. Знаеш ли, Лойош, много се радвам, че те има“.

„О, стига глупости, шефе“.

Крейгар се върна след около два часа.

— Е?

— Не съм сигурен дали съм научил нещо полезно, или не, Влад. Няма представа къде е Ларис, но е готов да ни каже, ако разбере. Доста беше изнервен от срещата с мен, но това е разбираемо. Е, не точно изнервен . Изненадан може би, и неподготвен. Все едно, не знае нищо, което да ми се струва полезно.

— Хм. Имаш ли чувството, че може да се намерят други като него?

Крейгар поклати глава.

— Добре. Това, предполагам, не ни води доникъде. А другите ни източници? Намерили ли сме някой, който да работи за Ларис?

— Двама. Но с тях нищо не можем да направим, преди да сме натрупали повече фонд. Плащането за „работа“ ще ни разори моментално.

— Само два дни до свършък. Може и да направим нещо дотогава. Остави ме за малко. Искам да помисля.

Излезе. Отпуснах се, затворих очи и отново бях прекъснат.

„Какво има, Фентор?“

„Открихме нещо. Жилищата са били собственост на един Господар на дракони, който е умрял и оттогава почва шиткането“.

„Кога е умрял?“

„Преди около две години, милорд“.

„Аха. И не можахте да разберете кой е бил следващият собственик?“

„Още не, милорд“.

„Продължавай да работиш по това. Кой е Драконът, между другото?“

„Могъщ магьосник, милорд. Казвал се е Барит“.

Виж ти… Кълна се във всички Богове на правосъдието, как можех да наместя това в мислите си? Хрумна ми „съвпадение“, отхвърлих го; пак се върна. Как можеше да е съвпадение? Как можеше да не е съвпадение?

„Милорд?“

„Фентор, разбери всичко, което можеш, за това, веднага. Включи хора. Влез в имперските регистри, подкупи хронисти, каквото трябва, но го разбери“.

„Да, милорд“.

Барит… Барит…

Могъщ магьосник, чародей, Господар на дракони. Беше стар, когато умря, и си бе създал такова име, че вече не го наричаха по потекло. По-скоро потомците му бяха започнали да се наричат „е’Барит“. Беше умрял преди две години и паметникът му, до Пропадите при Портата на смъртта, беше насред бойното поле на най-кървавата битка след Междуцарствието.