Стивън Бруст - Йенди

— Убивам го — каза Коути.

— Една възм… Какво каза?

— Убивам го.

Преглътнах.

— Е — каза тя сърдито, ноздрите й се бяха разширили, — а какво да направя според теб? Да го целуна?

— А… Извинявай. Не разбрах…

— Продължавай.

— Възможно ли е той да знае това?

Тя ме погледна объркано.

— Не мисля.

Което моментално ме подсети за нещо. „Лойош, възможно ли е някой да има…?“

„Не, шефе. Не се тревожи за това“.

„Сигурен ли си? Любовни магии…“

„Сигурен съм, шефе“.

„Добре. Благодаря ти“.

Поклатих глава.

— Добре, това, което щях да кажа, е, че някои от моите приятели, тоест старите ми приятели, могат да скочат срещу него. Не Алийра, тя е Драконовата наследничка и Драконовия съвет ще получи лиорн, ако започне да трепе джереги — но Мороулан може да подгони Ларис и Сетра може би също. Ларис би могъл да се притеснява от това. Но ако е така, защо тогава започна войната? Може би е разбрал за приятелите ми едва когато е било много късно да отстъпи.

— Доста дълга верига от предположения, Владимир.

— Знам, но всичко това е една наистина много дълга верига от предположения. Както и да е, другата възможност е да е започвал войната, знаейки за всичко това, но въпреки всичко е имал някаква друга причина да я започне и се надява да се домогне до нещо, без да му се налага да ме убива.

— Каква причина?

— За какво е войната?

— За територия.

— Правилно. Да допуснем, че има някакъв особен район, до който се домогва. Може би там има нещо скрито, нещо важно. — Не изглеждаше убедена. Продължих: — Видя ли фасадата на тази ограда? Нападнаха ни тук. Тогава не ми хрумна нищо, но може би кантората ми клечи върху нещо много важно.

— О, я стига! Това вече е толкова напосоки, че не мога да го повярвам.

— Добре — отстъпих аз. — Не твърдя, че съм улучил точно в центъра, искам само да ти покажа, че има възможности.

Тя ми отвърна с гримаса.

— Няма да ме убедиш. Всичко това се основава на предположението, че двете с Ноуратар сме част от измамата. Вероятно не мога да ти докажа, че не сме, но аз знам, че не сме, така че няма да ме убедиш.

Въздъхнах.

— Е, аз също не съм убеден, че сте.

— Ами тогава докъде те води теорията ти?

Помислих малко. След което:

„Крейгар?“

„Да, Влад?“

„Помниш ли онзи кръчмар, дето ни предупреди?“

„Разбира се“.

„Каза ми, че той е чул, когато го уговаряли… знаеш ли дали е чул някой действително да говори с убийците?“

„Да, чул е. Каза, че лакеят се обърнал към тях по име. Така разбрах с кои ще си имаме работа“.

„Разбирам. Когато ходи да се видиш с него, каза, че бил… как се изрази? «Изненадан и неподготвен». Така. Можеш ли сега да предположиш от какво беше уплашен повече… от самия теб или от това, че ще го видят с теб?“

„Много е изчанчено, Влад“.

„Ти също, Крейгар. Опитай се“.

Последва пауза.

„Първото ми усещане беше, че се бои лично от мен, но не виждам…“

„Благодаря“.

Отново се обърнах към Коути.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде беше уговорено това?

— А?

— Вече призна, че сте били наети, за да ме убиете. Искам само да знам къде е било уговорено.

Тя ме изгледа продължително.

— Защо? Какво общо може да има това с…

— Ако подозренията ми се потвърдят, ще ти кажа. Ако не, пак ще ти го кажа. Е, къде беше уговорено?

— В един ресторант в района на Ларис. Знаеш, че повече подробности не мога да…

— Кой етаж?

— А?

— Кой етаж?

Тя ме погледна скептично.

— На първия.

— Добре. И е ресторант, не е кръчма. Така. И не сте го обсъждали лично с него, нали?

— Естествено, че не.

— Така че дори не сте знаели от кого идва поръчката?

— Ами… не изрично, да речем. Но предположих… — Тя спря посред изречението и се ококори. — Тогава кой…

— По-късно. Ще стигнем и до това. Не е каквото мислиш… поне така мисля. Един момент.

Тя кимна.

„Крейгар!“

„Да, Влад?“

„Нашия приятел кръчмаря — искам го мъртъв“.

„Но, шефе, той…“

„Млък. Финализирай го“.

„Както кажеш, Влад“.

„Точно така. Както аз кажа“. Помислих малко. „Поръчай го на Шоен — надежден е“.

„Добре“.

Това му е лошото, като си нямаш „лакеи“… трябва сам да вършиш всичката мръсна работа.

Отпуснах се в стола.

— Следващият въпрос — казах — е защо са… Коути? Какво има?

Тя ме гледаше втренчено, с присвити очи.

— Той ни е подвел. Или някой друг.

— Хм. Права си. Толкова се бях увлякъл в собствения си проблем, че не го погледнах откъм твоята страна.