Стивън Бруст - Йенди

— Ти каза, че греша преди малко, когато ми хрумна, че го е направил някой друг. Защо?

— Получихме информацията от един от хората на Ларис. Това означава, че трябва да е замесен.

— Така е. Значи е бил той.

— Но защо , Коути? Защо иска да си мисля, че иска да ме убие?

— Ще ти задам друг въпрос — каза тя. — Защо ще използва нас ?

— Е, бяхте доста убедителни.

— Предполагам. Когато кажа на Ноуратар за това… — Млъкна и на лицето й се появи странно изражение.

— Какво има?

— Не мога да кажа на Ноуратар за това, Владимир. Сега тя е Драконовата наследничка, или скоро ще стане. Ако бъде въвлечена в джерегските свади в този момент, ще изгуби положението си. Не мога да й причиня това. Съжалявам, че й казах за предишното покушение над теб.

— Мммм.

— Така че оставаме двамата. Ще намерим това копеле и…

— Как? Той е изчезнал. Защитил се е срещу магическо проследяване и дори срещу вещерство. Знам, проверих го.

— Ще измислим начин, Владимир. Все някак.

— Но защо? Какво цели?

Тя сви рамене, извади една кама и започна да си я премята. Затаих дъх и я зяпнах за миг. Все едно че беше женският ми вариант…

— Добре — продължих, — кои са аномалиите тук? Първо, наемането на екип от убийци с реномето, което имате двете с Ноуратар, само за да изиграе блъф. Второ, извършва го по такъв начин, че вие двете го разбирате и въпреки това все още сте живи. Трябва да е знаел, че няма да останете доволни от това и…

— Не — прекъсна ме Коути. — Единствената причина да съм жива е, че Ноуратар отказа да говори с Алийра, освен ако тя не ме пресъживи. А единствената причина Ноуратар да е жива е, че Алийра беше убедена, че тя е Господарка на дракони, и иска да чуе историята й. — Изкикоти се. — Ноуратар обаче не желае да говори с нея.

— Разбирам — промълвих. — Не го знаех. Е, добре, ако това е бил планът му, напълно е възможно той да е разчитал, че вие двете ще… Ами точно така!

— Кое?

— Момент. Нали? Не, това също не изглежда логично. Защо…

— Кое, Влад?

— Ами, какво ще кажеш, ако целта е била да убие теб и Ноуратар? Но е нелогично.

Тя помисли малко.

— Съгласна съм; нелогично е. Има други начини да бъдем убити. И защо ще продължава с блъфа, след като се е провалил?

— Съгласен съм, но… възможно ли е Ларис да е знаел за миналото на Ноуратар?

— Не виждам как. Предполагам, че е възможно, но защо ще го интересува?

— Не знам. Но виж… тази част, че двете с Ноуратар все още сте живи, съвсем спокойно може да е пропуск. Така че единственото, което е трябвало да бъде постигнато дотук, е смъртта на вас двете. Значи, от двете ви най-логично е някой да е искал да бъде убита Ноуратар и това вероятно има нещо общо с потеклото й. Какво ще стане, ако допуснем, че това е случаят, и тръгнем оттук? Докъде ни води това?

— Все още не обяснява войната срещу теб. Защо просто не я убие? Или ако държи да е по-засукано — да ни възложи поръчката с убийството ти и да наеме някой друг, който да ни издебне там?

Кимнах и признах:

— Тук има нещо повече, отколкото мога да разбера. Но поне се сещам за лицето, с което искаме да поговорим по въпроса.

— Кой?

— Кой Господар на дракони познаваш, който да е най-заинтересован точно сега кой е наследникът? Кой би могъл да нагласи всичко това, само за да бъде убита Ноуратар, след това пресъживена, след което да стане Драконовата наследничка? И примерно да нагласи покушения над живота ми само за да изглеждат нещата по-добре? Кой е този, който най-много иска да има нов наследник за трона?

Тя кимна и каза:

— Алийра.

— Ще уредя телепорта — казах аз.

Двамата с Коути се подпряхме един на друг за опора. Стояхме сред двора на Черен замък, който дрейфуваше над някакво селце на двеста мили североизточно от Адриланка. Върхът на Дзур планина се мяркаше някъде на изток, което беше по-приятна гледка, отколкото надолу.

— Гади ми се — подхвърлих небрежно.

Коути кимна.

„Двама дрейфали, двама драйфали“.

„Млъкни, Лойош“.

Коути се изсмя. Погледнах я рязко.

„Лойош, това и на нея ли го каза?“

„Що, не трябваше ли?“

„Изобщо не трябваше да го казваш. Но не това имах предвид. Просто е… интересно“.

Междувременно стомасите ни малко се успокоиха. Пристъпихме към портите. Те се отвориха и разкриха широкия коридор и лейди Тилдра. Тя ни засипа с комплименти, покрай които разбрахме, че Алийра е с Мороулан в библиотеката. Казах й, че можем да се оправим и сами. Качихме се по стълбите, без да спираме — така правех обикновено, — за да разгледаме произведенията на изкуството, и почуках учтиво на вратата.