Стивън Бруст - Йенди

„Защо?“

„Няма време. Побързай!“

След което… „Алийра, неприятност. Мороулан идва насам, ти също трябва да си тук“. Все едно дали Алийра беше невинна, или не, щеше да поиска да спре Ноуратар… надявах се.

Мороулан нахлу в стаята, Алийра го последва след секунда-две. Оръжието на Мороулан беше на кръста му, но Алийра стискаше дългата осем стъпки бляскава черна стомана. Изгледаха ме.

— Какво има, Влад? — попита Мороулан.

— Лейди Ноуратар иска да тръгне на лов за джереги.

— Е, и?

— Това, че Драконовия съвет я…

— Не е ваша работа, лорд Талтош — хладно каза Ноуратар, с ръка на дръжката на меча.

— … я е утвърдил за дракон, но…

Ноуратар извади оръжието. Лойош изсъска и се сви на рамото ми. Хвърлих поглед към Коути и видях изписаното на лицето й терзание, но в този миг дългият меч на Мороулан, Чернопрът, се озова в ръката му. Той махна с него към Ноуратар и оръжието й изхвърча и се заби дълбоко в дървената греда на стената на библиотеката. Тя го изгледа удивено.

— Милейди — рече той. — В Черен замък не позволявам гостите ми да бъдат убивани освен при условие, че ще бъдат пресъживени. Освен това, като Господарка на дракони, не е нужно да ви напомням как трябва да се отнасяме към гостите си.

Ноуратар сви устни, но кимна.

— Добре. — Дръпна меча от гредата и го прибра в ножницата с небрежния жест на джерег, а не със замаха на дракон. — В такъв случай ви оставям. Сестро, да вървим.

„Алийра, спри ги!“

Тъкмо бях свършил „репликата“ и Мороулан се обърна към Алийра.

— Какво направи току-що?

— Вдигнах телепортна преграда около Черен замък — отвърна тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Очите на Ноуратар се разшириха, след което се присвиха.

— Лорд Мороулан — бавно каза тя, — длъжна съм да настоя…

— О, Вийра! — рекох. — Не можете ли да ми дадете поне трийсет секунди да си довърша изречението?

— Защо?

— Защо пък не?

Тя се вторачи в мен, но пък Господарките на дракони имат навика да се вторачват в мен, откакто навърших деветнайсет.

Рекох:

— Драконовият съвет иска да я наблюдава известно време, преди да я обяви официално за наследничка. Ако тръгне да трепе джереги — край. Сметнах, че трябва да го знаете и поне да ви дам възможност да я разубедите, преди да е направила нещо, което да я ангажира. Толкоз. Сега може да спорите помежду си. Аз напускам, преди някой да ми е отсякъл главата.

Почти изхвърчах от библиотеката. Спуснах се до входа, намерих си една закътана дневна, сипах си чаша евтино вино, гаврътнах я и се отдадох на мрачни мисли.

Бутилката беше наполовина празна, когато някой почука на вратата. Пренебрегнах го. Почука се отново и пак го пренебрегнах. После вратата се отвори. Въсенето ми повяхна, щом видях, че е Коути. Тя седна до мен.

— Как ме намери?

— Лойош ми каза къде си.

— Аха. Какво стана?

— Ноуратар се съгласи да изчака два дни, преди да предприеме нещо, Алийра също.

— Страхотно.

— Владимир?

— Да?

— Защо го направи?

— Кое? Дето я спрях?

— Да. Не искаш ли някой да премахне Ларис?

— Няма да има повече шанс да го намери, отколкото би ми се искало. Същото важи за теб и Алийра.

— Но все пак, ако го търсим повече хора… — Тя спря. След около минута си спомних за доброто си възпитание и налях и на нея. Тя отпи — деликатно, с палеца и показалеца около столчето на чашата, досущ като придворна дама. И през цялото време не откъсваше очи от мен.

— Защо, Владимир?

— Де да знам. Защо да си съсипва шансовете за нищо?

— Но каква е тя за теб?

— Твоя партньорка.

— О!

Остави чашата и стана. Пристъпи пред стола ми и ме изгледа за миг. После се смъкна на коляно, хвана дясната ми ръка, целуна я и я потърка в бузата си. Отворих уста да й кажа нещо умно от сорта на „какво сега, по главата ли се очаква да я потупам“, но Лойош извъртя глава и ме шлевна по ларинкса, за да не мога да говоря.

След което, без да пуска ръката ми, Коути вдигна очи към мен и каза:

— Владимир, бих била най-щастливата жена на света, ако се съгласиш да ми станеш съпруг.

Някъде след около триста години рекох:

— Какво?

— Искам да се омъжа за теб.

Зяпнах я. И най-сетне избухнах:

— Защо?

Тя ме изгледа.

— Защото те обичам.

Поклатих глава.

— И аз те обичам, Коути. Знаеш го. Но не е възможно да искаш да се омъжиш за мен.

— Защо?

— Защото, по дяволите, след няколко дни ще съм мъртъв!

— Ти каза, че Ларис блъфира.

— Може и да блъфира, но ще престане, ако продължа да го търся. И каквато и игра да играе, рано или късно ще трябва да го направи наистина.