Стивън Бруст - Йенди

— Няма да те хване — каза тя спокойно и почти й повярвах.

Продължавах да я гледам. Накрая въздъхнах.

— Е, добре, виж какво. Щом свърши тая работа с Ларис, ако още съм жив и ако още го искаш, искам да кажа, хм, ами, да, разбира се. Аз… о, Портата на смъртта, Коути. Не знам какво да кажа.

— Благодаря, милорд.

— Кълна се в Боговете на правосъдието, стани от този под! Караш ме да се чувствам като… и аз не знам какво.

Тя се надигна кротко и застана пред мен. След което се ухили и скочи в скута ми. Столът се прекатури и се изтъркаляхме на пода сред купчина дрехи и крайници. Този път Лойош едва се отърва.

Два часа и три бутилки вино по-късно се добрахме със залитане до библиотеката. Мороулан беше вътре, сам. Оказах се достатъчно трезвен, за да не поискам да разбере колко сме пияни, поради което, макар и със съжаление, направих бърза магия за изтрезняване.

Той ни изгледа с вдигната вежда и каза:

— Влезте.

— Благодаря — казах. Обърнах се към Коути и забелязах, че и тя се е подложила на същата процедура. Срамота!

— Двамата ще останете ли за тази вечер?

Коути ме погледна. Кимнах.

— Все още трябва да проверя списъка с наследниците на Барит. Което ме подсеща — ти разбра ли кой може да е препоръчал атирката?

— Един от хората ми съставя списъка. До довечера трябва да е готов.

— Добре. Помолих Алийра да разбере нещо за лиорнката. Случайно да знаеш дали го е направила?

— Тя в момента говори с Ноуратар; смятам, че се мъчат да решат как да издирят тоя Ларис.

— О? Значи утре, може би.

— Да. Поръчал съм да ми донесат вечерята в малката трапезария. Вярвам, че Алийра, Сетра и лейди Ноуратар ще ми направят компания. А вие двамата ще благоволите ли?

Погледнах Коути.

— С удоволствие — каза тя.

— Чудесно. А след това можете да се включите в приема в главната трапезария и да продължиш разследването си.

— Добре — съгласих се. — Може дори да не ми се наложи да си говоря пак с твоята приятелка атира.

— Приятелка атира? Мисля, че от доста време тук не са се мяркали благородници атира.

— Знаеш кого имам предвид… Заклинателната в пембено или каквото е там.

Мороулан се усмихна.

— Магьосничката в зелено. Длъжен съм да призная обаче, че прилича.

Нещо прещрака в главата ми.

— Тя не е ли? — попитах. — Тогава каква е?

— От дома Йенди — каза Мороулан.

— Какво има, Влад? Защо ме гледаш така?

— Не мога да повярвам на ушите си. Йенди? Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Какво има?

— Мороулан, колко йенди трябват, за да се наточи един меч?

Той ме погледна с присвити очи.

— Кажи ми.

— Трима. Един да го точи и един да пречи на втория.

— Разбирам. — Изсмя се. — Не е лошо. Какво общо има това със ситуацията?

— Не знам точно, но… където се натъкнеш на някой йенди, намираш заговор. Заплетен заговор. Сложен, объркващ, точно това, пред което сме изправени. Не знам какво точно става, но тя — Магьосничката в зелено — се мотае около всички нас, откакто започнаха нещата. Върти се около теб, около мен, около Алийра и косвено — около Ноуратар, Коути и Сетра. Около всички ни. Това не може да е случайно. И на всичко отгоре прилича на атира. Седим си ние тук и се мъчим да открием някаква си атира, която не съществува, а сега намираме една йенди, която прилича на такава, и през цялото време е била под носа ни. И ти не смяташ, че тя има нещо общо с всичко това?

— Разбирам те. Май ще трябва да поговоря с нея и да…

— Не!

— Моля?

— Не говори с нея. Не й го казвай. Все още. Единственото предимство, което имаме, е, че тя не знае, че сме подозрителни, Не бива да го губим, преди да сме разбрали какво цели.

— Хм. Аксиома е, че никой освен йенди не може да разгадае замисъла на един йенди.

— Може би. Но, да парафразирам лорд Лерон е’Н’ваар, може би аз използвам други аксиоми.

Той помисли малко и отвърна:

— Добре, Влад. Какъв ти е планът?

— Още нямам план. Първо искам да обмисля какво знаем и да се опитам да го вместя в някаква логика.

— Добре.

— Коути, защо не потърсиш Ноуратар и Алийра?

Тя кимна, а Мороулан каза:

— Може би ще ти трябва помощ. — И двамата излязоха. Седнах и потънах в размисъл около половин час, докато дойдат. Водеха и Сетра.

— Е — каза Алийра, — какво измисли?

— Нищо. От друга страна, още не съм се предал.

— Страхотно — каза Ноуратар.

— Седнете — предложих им и те ме послушаха, все едно аз бях домакинът. Почуствах се като в кантората си, с биячите ми наоколо, очакващи заповеди.