Стивън Бруст - Йенди

— Не. Сетра го проучва. Нещо конкретно ли искаш да знаеш?

— Да. Ти каза, че атира обикновено биват препоръчвани от някого… можеш ли да разбереш кой е препоръчал онази, която са използвали в предишното изследване на Ноуратар?

Той кимна.

— Разбирам защо питаш. Трябва да допуснем, че въпросната атира е това, което вие наричате „менте“, и който я е предложил, вероятно го е знаел. Много добре, ще видя какво мога да разбера. Но се съмнявам, че е записано, а едва ли някой ще го помни.

— Освен този, който го е направил, разбира се. Хм. Възможно ли е да съставим списък на всички, които са могли да направят предложението?

Мороулан ме погледна изненадано.

— Ами… да, би трябвало да е възможно. Ще се погрижа веднага.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Доколко ще помогне това, Влад? — попита Алийра, след като Мороулан излезе.

— Не знам — отвърнах предпазливо. — В такова нещо е трудно да се каже кой е измамил преднамерено, кой — непреднамерено и кой стои зад всичко. Но ако успеем да разберем кой е внесъл препоръката, това поне ще е някакво начало.

Тя кимна и попита:

— А за лиорнката?

— За нея не съм говорил още. Но виж: доколкото разбрах, лиорнката е била там само за да се увери, че всички предписания са изпълнени. Да потвърди, че са. Няма причина да не е била включена от същия, който е подвел Сетра Младшата за резултата от първото изследване.

— Така е.

— Така че от замесените имаме… Сетра Младшата, която е била подведена или замесена; лиорнката, която е била подведена или замесена; Барит, който е бил подведен или замесен, и след това убит; и някоя, която се представя за атира, или атира, представяща се под лъжливо име.

— С други думи, нямаме нищо.

— Точно така. Трябва да разберем коя е била въпросната „атира“: тя е единственият ключ към всичко, което стои отзад — стига самата тя да не стои отзад.

— Добре, Влад, но нали имаме името на лиорнската благородничка? Защо не попитаме нея? Тя вероятно ще си спомни, или най-малкото ще си е записала — лиорните записват всичко.

— Виж, това е идея — отвърнах. И помислих бързо. Какво би направила Алийра, ако… — Но лиорните не обичат да говорят с джереги — казах. — Има ли възможност ти да го разбереш вместо мен?

— Как се казва и къде живее?

Казах й.

— Ще ти я намеря — обеща тя.

— Благодаря.

Поклони се на двама ни с Коути и излезе.

— Защо го направи това, Влад?

— За да видя какво ще направи Алийра. Ако излезе, че лиорнката наскоро е умряла, ще имаме отговор. Ако не, ще видим какво Алийра казва, че й е казала лиорнката. — Въздъхнах и се отпуснах да помисля. Коути дойде зад мен и почна да разтрива раменете ми. Посегнах с две ръце и хванах нейните. Тя се наведе над главата ми и ме зацелува отгоре надолу, избутвайки Лойош.

„Вие двамата сте ужасни!“

„Тихо. Зает съм“.

На вратата се почука. Въздъхнахме и Коути се изправи.

— Влез — извиках.

Ноуратар влезе. Беше мъртвешки бледа. Скочих веднага и погледнах към Коути — очите й се бяха приковали в тези на Ноуратар.

— Изследването показа, че не сте дракон — предположих на глас.

— Грешите — каза тя.

— Какво е станало тогава?

— Утвърдена съм за Господарка на дракони… но не за Наследничка.

— О. Извинявайте. Ако двете искате да…

— Не е това — сряза ме тя. — Те искат да ме „наблюдават“ известно време, преди да ме направят Наследничка. Трябва да служа временно в Гвардията, за да се „докажа“. Сякаш горя от желание да ставам императрица!

Поклатих глава.

— Има ли поне един Господар на дракони, който да иска да стане император или императрица?

— Не — каза Ноуратар.

— Аха. И сте ядосана, че не са ви повярвали достатъчно, за да ви направят веднага?

— Донякъде. Но разбрах още нещо. Боя се, че не мога да го обсъдя с вас, лорд Талтош. Но двете с посестримата ми… — Млъкна и предположих, че двете с Коути си говорят псионично. След малко Ноуратар се обърна към мен и рече: — Значи го знаете.

— Защо се провали нападението ви срещу мен ли? И какво означава това?

— Да.

— Да.

— Тогава ще разберете защо с посестримата ми трябва да напуснем временно. Трябва да се видим с…

— Как го разбрахте?

— Казаха ми.

— Кой?

— Заклех се да не казвам.

— О!

— Сбогом за…

— Задръжте малко, моля. Трябва да помисля. Има нещо, преди да тръгнете…

— Побързайте.

Не обърнах внимание на въпросителните погледи, които ми хвърляше Коути, и посегнах… „Мороулан! Върни се! Бързо!“