Стивън Бруст - Атира

Разстоянието между тях намаляваше ужасно бавно и Савн изведнъж си помисли, че ще живее и ще стигне до дълбоки старини, свит така в ъгъла на килията, докато стражът пълзи към него — цял живот в очакване на неизбежното забиване на меча — всичко това събрано в някакви седем стъпки, сантиметър по сантиметър.

Всъщност воинът беше на цели четири стъпки от него, когато изохка и се отпусна. Дишаше, но не можеше повече да пълзи. Савн, от своя страна, също не помръдваше: гледаше облещен мъжа, чиято кръв се просмукваше през ризата и се стичаше по пода около него.

След няколко минути мъжът спря да диша, но дори тогава Савн не можеше да помръдне. Накрая гаденето надмогна ужаса му и поведе краката му през килията до нощното гърне в отсрещния ъгъл — трябваше да повърне.

Избълва всичко, което можеше да избълва, вдиша и издиша няколко пъти и накрая спря, разтреперан и изтощен. Оплакна устата си с вода от тази, която беше донесъл пазачът, и остави в купата достатъчно за майстора, след като се събуди. Не знаеше как майсторът ще я изпие, но вече не можеше нищо да направи за него. Все пак провери дишането му и опипа челото му.

После боязливо пристъпи към трупа. Беше клал прасета, кетни и дори една коза, но никога не беше убивал човек. Представа нямаше колко умрели животни е виждал, но това беше едва вторият път, когато виждаше отблизо мъртвец.

Да, едно умряло животно често пъти лежеше почти все едно, че си почива, без краката му да са изкривени странно, и дори главата му изглеждаше както трябва. Това беше чудесно. Но в един мъртъв човек трябваше да има нещо по-различно — трябваше да има нещо, което да говори на всеки, който го погледне, че животът, душата е напуснала тази обвивка. Трябваше да има, но нямаше.

Стараеше се да не го гледа, но най-добрият нож на Танер — нож, който Савн беше държал хиляда пъти, за да реже риба и зеленчуци — привлече погледа му. Изведнъж си представи как Танер му казва: „Оставил си го в някакъв труп ли, Савн? А сега какво да продам за друг нож? Знаеш ли колко струва такъв нож? Как може да си толкова немарлив?“ За малко щеше да започне да се кикоти, но знаеше, че ако започне, няма да може да спре, затова вдиша дълбоко, прескочи трупа и се прилепи до стената.

Стори му се редно да затвори вратата. Зачуди се какво ли ще си помисли майстор Знахар, когато се събуди с един мъртъв войник, вместо с жив чирак. Преглътна и тръгна по коридора, но преди да се е усетил, започна да подтичва, а след това — да тича с все сила: по същия коридор, по който го бяха влачили само преди няколко часа. Дали този, когото беше убил, беше същият, който го бутна в килията? Не знаеше.

Стигна до едно място, където нагоре водеха стъпала, а коридорът продължаваше да се спуска надолу, спря, облиза устни и затаи дъх. „Мисли, Савн. Сега какво? Накъде?“

Нагоре означаваше свобода, но горе също така беше Негова милост, както и джерегът. Коридорът пък можеше да води почти навсякъде — навсякъде освен навън. Нямаше смисъл да продължава по него, а горе не можеше да се качи. Нито можеше да се върне в килията, защото трупът беше там. Помисли си, че ще полудее, ако му се наложи да го види пак.

„Опитвам се да го реша логично — помисли си той. — Това е безсмислено. Ситуацията е нелогична и по-добре да си призная, че нямам кураж да се върна горе и да рискувам да срещна Негова милост. А те ще намерят трупа и ще ме убият, сигурно по някакъв ужасен начин“. За миг помисли да се самоубие, но ножът беше останал в тялото на мъртвия.

И тогава си спомни за пещерите.

Да. Пещерите, за които Влад беше казал, че водят до имението. Ако беше така, то къде точно в имението щяха да стигнат? Долу. Можеха да са само долу.

Нямаше накъде да тръгне освен надолу, по спускащия се коридор, а после… може би, ако не намереше път към пещерите, щеше да намери някое място, където да се скрие, поне за известно време, поне докато не успее да измисли нещо.

Осъзна, че стои в тъмното вече от няколко минути. Опита се да възстанови в ума си изминатия път и смътно си спомни, че се беше спуснал по някакво дълго стълбище, до някаква врата в дъното, намери я отворена, мина през нея и след като вратата се затвори след него, откри, че няма никаква светлина.

Никога не беше попадал в толкова пълен мрак и се учуди защо не изпада в паника — беше по-скоро смайващо, отколкото страшно и странно — някак спокойно. Искаше му се да седне и просто да си почине.

Но не можеше. Трябваше да направи нещо, макар че представа нямаше какво. Те щяха да търсят Влад и ако го намереха, той нямаше да има никакъв избор, освен да рискува с телепортиране, а беше казал, че може да не… Спомни си откъслеци от един разговор.