Стивън Бруст - Атира

Без изобщо да мисли, Савн изтръгна капака на фенера и плисна горящото масло в стената зад себе си. За миг лумна ярка светлина, след това помещението потъна в пълен мрак.

Полий изпищя. Савн я дръпна встрани. Каквото и да станеше, трябваше да са по-далече от мястото, където бяха, когато загаси светлината. Направи няколко крачки, усети, че е нагазил във вода, и реши, че това е добре — нали беше разлял маслото навсякъде.

— Добре ли си? — попита я той. Искаше да го каже шепнешком, но прозвуча твърде високо.

— Изгори ме — прошепна тя.

— Извинявай.

Защо никой не направеше светлина? Цели секунди изтекоха, откакто беше потопил стаята в мрак; човек можеше да помисли, че все някой ще иска да види какво става. А и никой не се движеше.

Е, това можеше и да не е вярно — Влад сигурно все още можеше да се придвижва тихо, а джерегът го можеше със сигурност. А Негова милост беше магьосник и доколкото Савн знаеше, имаше някаква магия, която му позволяваше да се придвижва безшумно. Тъй че може би сега и тримата се движеха из пълния мрак и само Савн и Полий стояха на място като пълни глупаци.

Прииска му се да изкрещи, но се побоя, че ще изплаши сестра си още повече.

Чу някакво тихо, но отривисто шумолене, което трябваше да е шумът от крилете на джерегите. Последва някакъв ярък, много ярък блясък, който не му показа нищо, но порази очите му и остави в тях сини звездички. Полий се притисна плътно до него — трепереше или може би трепереше самият той, а може би и двамата — не можеше да разбере.

Чу пляскането отново, този път по-близо, и потръпна, въпреки че знаеше от какво е. Отново някакво движение и отново блясък. Този път не беше толкова ярък като предишния и се задържа по-дълго: той успя за миг да зърне джерега, присвит и изпънал напред ръката с дългата кама, и Влад, отново изправен, опрян на стената, със сабята в дясната ръка и златната верига, люлееща се в лявата.

Пляскането се чу отново, още по-близо, и джерегът за миг увисна над ухото на Савн. Той затаи дъх, почти сигурен какво ще последва, и се оказа прав — усети допир на рамото си и после тежестта леко се намести. Савн, досега стоял неподвижно, замръзна — разлика, която е трудно да се разбере, но е невъзможно да не се забележи. Водата се просмукваше през ботушите му, но той не смееше да мръдне.

— Савн? Какво стана?

— Шшт. Тихо, Полий.

Защо джерегът кацна на рамото му? Сигурно имаше причина. Дали искаше от него да направи нещо? Какво? Какво можеше да направи? Можеше да изпадне в паника — всъщност трудното беше да не изпадне. Какво друго можеше да направи? Можеше да измъкне себе си и Полий оттук, стига да имаше светлина. Да не би джерегът да се опитваше да му каже нещо?

Усети главата му на врата си. После зверчето изведнъж отскочи и кацна на дясната му ръка, която още държеше празния фенер. За малко щеше да го изтърве, но го задържа, а джерегът подскочи и се върна на рамото му.

Как Влад беше разбрал, че трябва да се спасява от търсачите, като влезе в къщата на имението през пещерата? Дали беше от отчаяние и от липса на друг изход, или пък той, Савн, наистина беше успял да се добере до Влад? Ако беше успял, тогава…

Опита се да се върне в състоянието, в което беше изпаднал преди, да заплува в онази пустота и да посегне към ума му, но не можа.

И тогава Влад заговори:

— Длъжен съм да ти благодаря, че ми зае прибора си, Лораан. През тези няколко години се оказа много полезен. Липсваше ли ти?

— Не говори — каза джерегът. — Опитва се да те отвлече. Не му обръщай внимание.

— Прав е — каза Влад. — Не ми обръщай внимание. Но само като тема за размисъл, спомни си, че партньорът ти има моргантско оръжие, едно от малкото неща, които могат да те унищожат, и си помисли, че той все пак е наемен убиец и че наемните убийци се чувстват много неловко, когато оставят след себе си свидетели. Каквито и да са свидетели. Помисли за това. Между другото, как се понасяте вие двамата? Питам просто от любопитство — не си длъжен да ми отговаряш.

Савн чу кикот от мястото, където трябваше да е джерегът.

— Откажи се, Талтош. Имаме сделка.

— Сигурен съм, че той знае що за сделка си струва да се сключи с теб.

— Каква ти е играта, Талтош?

— Напрегни си въображението, убиецо.

— Савн, като каза за свидетели, нас ли имаше предвид? — прошепна Полий.

Савн преглътна. Не беше помислил за това.

Ако имаше светлина, щеше да може да се измъкне през къщата, дори през пещерите. Загасяването й като че ли не беше помогнало на никого.