Стивън Бруст - Атира

„Толкова си убеден, че вашият барон Мала чука е непобедим и съвършен, че си стоиш така и го оставяш да те убие, вместо да вдигнеш пръст да се защитиш“.

Глождеше го, защото беше вярно, и сега, когато вече смяташе, че знае какво може да направи, го глождеше още повече.

„Савн, недей — каза Влад в ума му. — Просто се измъкни оттук“.

Савн го пренебрегна. Коленичи в бавно течащата под него вода и напълни фенера. „Савн!“

Сестра му прошепна:

— Какво правиш?

— Изчакай! — отвърна й той шепнешком. — Не мърдай.

Изправи се и запристъпва колкото можеше по-бързо натам, където за последен път беше видял Негова милост, вдигнал пред себе си фенера, пълен с Тъмната вода, застояла и ленива. „Когато е застояла и ленива, може да се използва, за да отслаби и отблъсне немрящия…“

Гласът на Негова милост се чу точно пред него.

— Какви са… Ищван! Убий ми, моля те, този дребосък текла.

Савн усети, че ръката му трепери, но продължи да пристъпва напред.

— Не виждам нищо! — отвърна джерегът.

— Тогава направи светлина. Побързай! Нищо не мога да направя, докато…

— Източнякът…

Негова милост изръмжа нещо неприлично по адрес на източняка, но Савн го подмина с безразличие и продължи да пристъпва напред. Почти не мигна, когато стаята се изпълни със смътна светлина, и колкото и странно да беше, сякаш нямаше значение, че вече можеше да види Негова милост, едва на пет стъпки разстояние — Негова милост го гледаше с гняв и бавно отстъпваше.

Савн някак разсеяно се зачуди как ли ще преживее атаката на убиеца джерег. Но атака не последва, защото в този момент Лойош излетя от рамото му.

Савн не можа да се удържи — обърна се и загледа как Лойош и женската му половинка връхлетяха едновременно. Явно магиите на Негова милост, които ги бяха възпирали, вече ги нямаше. Ищван изръмжа и замахна към джерегите с моргантската кама. Извърна се и явно осъзна едновременно със Савн, че е изложил гърба си на Влад и че е в обхвата на сабята му.

Опита се да се извърти, но вече беше късно. Савн трепна, като видя как Влад, в неговото състояние, се напряга да изпълни толкова съдбоносното движение, но източнякът се справи — върхът на сабята му проникна дълбоко в гърба на убиеца, точно над сърцето. В същото време Полий крещеше: „Савн!“, Влад продължи напред, залитна и падна по очи, а убиецът изпищя и моргантската кама изхвърча във въздуха, и…

… и фенерът беше избит от ръката на Савн, падна и се пръсна на пода. Той се обърна навреме, за да види как Негова милост се съвзема от ритника, явно оказал се много труден за него, ако можеше да се съди по съсредоточеното усилие, изписало се на лицето му, и изпита някакво невъзможно съчетание от гордост и от срам, че е причинил болка на Негова милост. Зачуди се какво ли щеше да направи Негова милост сега, но…

… не разбра, защото магическата светлина на убиеца загасна и стаята изведнъж се изпълни с катранен мрак. Изглежда, близостта на Тъмната вода бе отнела магическите сили на Негова милост, но всъщност не беше го наранила — той все още можеше да рита. Което означаваше, че може също така да сграбчи Савн за гърлото, да го събори и да го стъпче. Савн понечи да отстъпи, но ударът, който последва, го събори на гръб и главата му се натресе в каменния под.

Прилоша му. Беше почти сигурен, че ще умре — най-лошото, не бе сигурен дали си го е заслужил.

Хрумна му, че е изпаднал отново във вещерското състояние, макар този път по случайност, от удара на главата му в пода. Нямаше какво да направи, но пък беше приятно — да кръжиш над стените и да се рееш из въздуха като безтелесен джерег. С тялото му ставаха ужасни неща и той самият беше извършил ужасни неща, но всичко това вече беше без значение. Можеше да…

А там, пред него, стоеше Негова милост, озъбен в ужасна усмивка, вдигнал високо ръце и готов да го смачка, както Савн би смачкал някое насекомо.

— Аз не съм насекомо ! — изкрещя Савн с глас, който никой не можеше да чуе, и в безпомощна ярост полетя право в лицето на Негова милост: отричаше го и очакваше съзнанието му да свърши и да се потопи в съня, от който няма събуждане.

Усети как нещо се прекърши, но и това нямаше вече значение, дори да беше самият той. Изпита смътна надежда, че Влад все пак ще оцелее, но не виждаше…

… не виждаше нищо, защото стаята беше тъмна, а мислите му, всичко, което беше останало от тях, се пръскаха в мъгла и изчезваха.

Това, за което я молеше, бе невъзможно.

Не физически невъзможно: злото нещо хвърчеше и се въртеше точно пред нея и да го улови във въздуха изобщо нямаше да е проблем, дори в този пълен мрак. Можеше да види точно къде е по целия му път във въздуха. Но беше невъзможно. Докосването на такова нещо беше…