Стивън Бруст - Атира

Но любимият й беше настоятелен. Любимият й казваше, че ако не го направи, Даващия ще умре. Тя не разбираше как е възможно, нито защо ще се окаже много късно, ако не го направи веднага, и тогава злото нещо стигна най-високата си точка на дъгата и започна да пада.

Не разбираше какво е то, но ненавиждаше идеята да се доближи до него. Нищо не бе ненавиждала повече. Не разбираше ли той, че…

А любимият й казваше, че вече няма време, че трябва да го хване сега, веднага, защото иначе немрящият мек ще убие Даващия, а дори и да не го направи той, нима не чувала стъпките на другите меки, които идели насам? Длъжна била да му повярва, казваше й — тези, които идели, не били приятели.

И какво трябваше да направи тя, след като го улови? Зачуди се, но въпреки това изпълни молбата му — изтръгна го от въздуха, като го стисна внимателно за костената част, постара се да го задържи колкото може по-далече от себе си и…

Това ли трябваше да направи? Как?

Другият мек, онзи, с когото Даващия беше започнал да прекарва много време напоследък, онзи, който го беше спасил, беше някъде тук, близо, но не можеше да го види.

Любимият й можел да го усети? Достатъчно добре, за да разбере къде е ръката му? Да я насочи до… О, добре тогава.

И той я поведе, и тя тръгна накъдето й казваше, и в подходящия момент пусна злото нещо да падне в ръката на мекия, който беше спасил Даващия — въпреки че й се струваше странно, че някой, който би направил това, ще използва такова нещо. Какво щеше да направи с него?

Въпреки че не можеше да види, все пак разбра за какво щеше да му послужи — заби го в хълбока на другия мек, немрящия, който беше върху него и стиснал гърлото му, изтръгваше живота от него.

Странното беше, че и двамата изпищяха — първо онзи, който беше намушкан, а после и другият, който го намушка, и двамата сякаш пищяха по-скоро в ума й, отколкото в стаята, и писъците им продължиха много дълго.

Всъщност онзи, който беше останал жив, изобщо не престана да пищи в ума й, дори след като беше престанал да пищи на глас. Продължаваше да пищи и да пищи, дори след като Даващия успя да направи малко светлина, да ги събере всички и да ги отнесе много, много далече, далече от мястото, където лежеше злото нещо с двете тела, в тъмната пещера.

Менестрелът гледаше източняка с еднаква доза гняв и презрение. Това като че ли не го притесняваше — свикнал беше с такива неща. Но отбягваше да поглежда момичето, което седеше до огъня, стиснало ръката на брат си. Двата джерега клечаха доволно на раменете на източняка: вече нищо не можеше да ги развълнува — според змийските им умове кризата беше отминала. Довършваха късовете печена атира.

— Е? — попита Сейра.

— Радвам се, че успя да стигнеш тук.

— Твоите джереги са добри водачи — каза Сейра. — Веднага ми стана ясно какво искат.

— Така си и мислех. Благодаря ти, че дойде.

— Няма за какво — отвърна тя и повтори: — Е?

— Какво „е“? Ако ме питаш за здравето, дишането не боли толкова, колкото преди два дни.

— Не питам за твоето здраве, питам за неговото .

На Влад явно не му беше нужно да проследи погледа й, за да разбере за кого говори — Савн седеше, вторачен в огъня, откъснат и от разговора, и от всичко, което ставаше около него.

— Здравето му е отлично. Но както виждаш…

— Да. Както виждам.

— Предполагам, че ме търсят за отвличане на деца.

— Да, наред с всичко останало. Селският Вития се е обърнал към Империята и дрънка как щял да събере цялата околност, за да те търсят под дърво и камък. А родителите им страдат ужасно, чудят се къде са, въобразяват си, че си ги убил или че си ги използвал за някакъв източняшки ритуал, или нещо такова. Не знам дали да не повикам…

— Кого да повикаш? Джерег? Вече опитаха.

— Да, знам. Намерили са трупа му до този на Негова милост. И са намерили и селския знахар там.

— Кого? Знахаря? Умрял ли е?

— Оживял е, на косъм. Ти ли му го направи?

— Какво да съм направил?

Тя потърси погледа му — опитваше се да разбере дали я лъже. После сви рамене.

— Бил е изтезаван.

— О, не. Сигурно са били Лораан и убиецът. Логично е. Вероятно така са ме намерили.

— Е, той ще живее. Казва, че Савн го е изцерил. Детето ще стане добър знахар, ако изобщо се оправи.

— Да. Ако.

Полий го изгледа с омраза и Сейра си помисли, че през двата дни след смъртта на барон Мала чука двамата с момичето едва ли са си говорили за времето.