Стивън Бруст - Атира

Да. Ето ги, точно там, където трябваше да бъдат. Вторачи се в тях. След неизвестно колко време светлината на фенера започна да примигва и това го извади от унеса и му напомни, че ако изобщо смята да прави нещо, сега е подходящият момент. Огледа помещението с надеждата, че ще види някой инструмент, с който да отвори вратите, но стаята беше празна. Спомни си, че Влад спомена нещо за капани и за аларми, но нямаше смисъл да се тревожи, че може да ги включи, след като не можеше да измисли как да отвори шлюзовете.

Пристъпи към единия и го удари с юмрук, и наистина прозвуча кухо. Огледа стената около него, пода, после тавана.

И ето я — веригата, висяща от тавана, все едно че казваше: „Дръпни ме“. И за да не би да не е достатъчно очевидно, имаше още три, по една пред всяка врата. Като помислиш, защо пък Негова милост да си създава затруднения на собственото си работно място?

„Е — запита се Савн, — а сега какво?“ Дръпнеше ли веригата, шлюзът щеше да се отвори и всякаквите там аларми щяха да се задействат, и несъмнено Негова милост щеше да се появи толкова бързо, колкото можеше да се телепортира. Тогава какво? Можеше ли той да се измъкне?

Изключено.

Помисли дали да не се опита още веднъж да стигне до ума на джерега, но в същия момент подскочи почти обезумял, щом чу тихото „тап-тап“, идващо неясно откъде.

Озърна се панически и отново го чу.

Дали в края на краищата не беше успял да стигне до джерега?

„Тап-тап“… „Тап-тап“.

Проследи звука и откри, че — безспорно — идва иззад единия от шлюзовете.

Повече не се поколеба. Застана пред него, разкрачен над малкия канал, протегна се нагоре и хвана веригата. Беше грапава от ръжда. Дръпна я.

Отначало тя не помръдна, сякаш беше съвсем ръждясала от времето, но той вложи цялата си тежест и изведнъж веригата поддаде.

На смътната светлина на фенера за миг му се стори, че стената се отдръпва, но след това го видя съвсем ясно — вратата се отвори със силно скърцане и пропусна малък поток вода, двойка джереги, Полий, мокра до кости и изплашена, и един много мокър, много пребледнял, много потресен източняк, който залитна напред и рухна на пода в краката му.

В същия момент, сякаш тежестта на Влад беше достатъчна да разтърси цялото имение, подът започна да трепери. Савн се стресна, но в първия момент не се случи нищо. А после изведнъж въздухът изпука и Савн се озова пред Негова милост и пред убиеца джерег, застанали няма и на десет стъпки от него. Негова милост изглеждаше много висок, изпънал ръце пред себе си, сякаш пипаше въздуха, а джерегът се беше присвил и в изпънатата му напред ръка проблясваше дълъг нож.

И с него дойде едно усещане, което Савн не беше изпитвал никога, но не можеше да го сбърка с нищо: ножът в ръката на джерега със сигурност беше моргантски.

Савн сграбчи Полий и я дръпна към стената. Влад остана на мястото си, на ръце и колене, вперил очи в Негова милост и в убиеца джерег, които стояха неподвижни на десет стъпки от него. Двата джерега заеха позиция от двете страни на Влад. И всички зачакаха.

После Влад бавно се надигна. Като че ли му беше трудно да стои прав, но се справи. Джерегите подхвръкнаха и кацнаха на раменете му. Савн забеляза, че Влад държи бутилка в дясната си ръка.

— Внимавай — каза Негова милост. — Вероятно не е ранен толкова тежко, колкото…

— Млъкни — прекъсна го джерегът.

— Стига де — каза Влад. — Стига кавги. Недопустимо е. Имам нещо за теб, Лораан. — Направи крачка напред и нещо блесна във въздуха. Полий изпищя, но ножът не удари Влад: удари бутилката в ръката му.

Влад се изсмя и я пусна.

— Е, точно попадение, Ищван.

— Благодаря, Талтош — каза убиецът. — Старая се да поддържам форма.

— Знам — каза Влад. — Нали затова те наех.

Негова милост се намеси:

— Затваряй си устата, изт…

— Прав си — каза джерегът. — Извинявай. — После се обърна към Негова милост: — Обездвижи го и да приключваме.

Около коленете на Влад нещо издрънча и изведнъж Савн забеляза, че източнякът държи в лявата си ръка нещо, което прилича на златна верига. Негова милост явно също я видя, защото извика:

— Това е мое!

— Да — каза Влад. — Ела си го вземи. — Но силата му явно се изчерпваше; още докато говореше, коленете му омекнаха и той залитна напред. Негова милост пристъпи към него и вдигна ръце.