Стивън Бруст - Атира

Разви го и го загледа. Беше го почистил много грижливо, след като наряза норската, за да я сготви за Влад, така че ножът блестеше въпреки оскъдната светлина в килията. Острието беше дълго цяла педя, широко при дръжката и стесняващо се към върха, с резец, достатъчно тънък, за да може да среже и най-крехкото месо на платиката, а върхът му беше добър само колкото да изтръгне мускул на кетна от кокала. Гледаше го и се чудеше, а дланите му затрепериха още по-силно.

Представяше си как стиска ножа и с бой си пробива път през всичките стражи на Негова милост, а после освобождава Влад в последния миг. Знаеше, че е невъзможно, но мисълта за това не искаше да го напусне. Как щеше да се чувства, мислеше си Савн, ако позволеше източнякът да бъде убит, а може би и майстор Знахар също така, след като разполагаше с нож, а нямаше дори да се опита да го използва? Какво щеше да си каже, когато остарееше — уж лечител, а позволил двама останали на грижите му души да загинат, без да опита дори да предотврати това? А пък ако напуснеше дома си, щеше да прекара целия си живот с мисълта, че бяга от собствената си страхливост. Нямаше да е честно точно това решение, което бе станало особено важно, да му бъде отнето от нещо, което не беше по негова вина.

Заобръща ножа в ръката си. Съзнаваше колко глупаво щеше да е да предизвика воин с меч, след като имаше само един нищо и никакъв кухненски нож, и нещо повече, никога в живота си не беше участвал в бой с ножове. Беше видял как Влад се биеше с няколко войници на Негова милост и не можеше да си представи как ще направи това на някого, колкото и да му се искаше.

Поклати глава и се взря в ножа, сякаш той можеше да му даде отговорите.

Откъм вратата нещо изскърца и той разбра, че ключалката се превърта и резето се смъква. Не знаеше колко време е минало — половин час, един? Изправи се и се облегна на стената, с ножа, притиснат до бедрото. Влезе един от стражите и без да поглежда към майстор Знахар или към Савн, плисна вода в купата.

Стори му се много голям, много силен, много пъргав и много опасен.

„Не ставай идиот — каза си Савн. — Той е воин. Целият му живот минава в боравене с оръжия. Мечът на колана му може да те съсече на късчета преди да си направил и две крачки. Това е лудост. Все едно да се самоубиеш“. Вече си беше казал тези неща, но сега, когато беше дошъл моментът, с пазача пред него, безумните идеи в главата му не искаха нито да се вслушат в здравия разум, нито да стигнат до някакво по-твърдо намерение. Поколеба се, загледан във войника, а после, докато той бе с гръб към него, запристъпва боязливо към вратата с ножа, все така притиснат до бедрото.

„Пълна лудост — каза си. — Ако ножът имаше хубав връх, щеше да можеш да го удариш в бъбреците, но няма. А не си достатъчно висок, за да му срежеш гърлото“.

Стражът привърши и се надигна.

„Ножът е тежък и все пак има някакъв връх. А аз съм силен“.

Все така без да си прави труда да погледне към Савн или към майстор Знахар, пазачът тръгна към вратата.

„Ако ударя така, че да използвам цялата си сила, и ако улуча подходящото място, може би…“

Така и не разбра кога взе съзнателно решението си, но само за миг си представи как Негова милост стои тук до джерега, докато хората му трошат кокалите на майстора. Пое си дъх.

И когато войникът стигна до вратата, скочи зад него, избра си точката и заби с все сила ножа в средата на гърба му, точно до гръбнака, натика ножа навътре в плътта, завъртя го и дръпна към гръбначната жила, всичко — с едно движение. Натискът на ножа в гърба на войника беше силен — ръката му се разтърси чак до рамото и Савн сигурно нямаше да може да довърши удара, ако беше опитал нещо по-сложно. Но беше едно движение, също както майстор Знахар веднъж беше извадил червея Бър от бедрото на Лакий. Едно движение, забиваш, завърташ вътре и изваждаш. Изваждане на червея Бър или срязване на гръбнак, не беше ли все едно?

Знаеше къде се цели и какво точно ще се получи. Стражът омекна, все едно че краката му бяха от вода, издаде само едно тихо охкане и се смъкна на пода, като дръпна ножа, забит в гръбнака му, от ръката на Савн. Падна на лявата си страна, затискайки меча под себе си, но все пак с рефлекса на опитен воин посегна към него.

Савн понечи да скочи отгоре му, но куражът му изневери. Стражът като че ли не можеше да използва краката си, но се извъртя на другата страна и отново посегна за меча си. Савн отстъпи назад, колкото може по-далече от войника, и загледа с ужас как той успя да извади меча от ножницата. Запълзя към Савн и очите му не се откъсваха от него, и лицето му се беше изкривило в гримаса — от омраза, от болка, а може би и от двете. Савн се опита да се свие колкото може повече до стената, в ъгъла.