Стивън Бруст - Атира

Даващия им беше казал да внимават, да гледат да не пропуснат нищо, да оглеждат всяка педя по земята, като започнат от малкия кръг над входа на пещерата и го разширяват малко по малко.

Не бързаше. Любовникът й се беше успокоил, след като Даващия вече изглеждаше извън опасност, а денят беше чудесен и прохладен. Нито за миг не забравяше какво прави — очите й и цялото й внимание бяха върху земята долу, — но това не й пречеше да се порадва на удоволствието от полета. Освен това краката бяха започнали да я болят.

Позна голямата скала, къщата и виещия се път — неща, които бе виждала, но които не значеха много за нея. Първо, там нямаше никакво месо, нито живо, нито мъртво. В същото време усещаше, с крилете и с дъха си, разликата в допира на въздуха, когато летеше над поля или над гори, над вода или над земя, по която вече бяха останали само стърнища. Всичко това усилваше удоволствието на полета.

Винаги можеше да почувства къде е съешникът й и си говореха, ум с ум, докато летяха, а най-сетне погледна надолу и видя мекия. Това й се стори странно и след като помисли малко, реши, че е защото го нямаше допреди миг, а трябваше да е видяла приближаването му. Направи един широк кръг и видя другия, появил се също толкова неочаквано като първия. Спомни си, че Даващия можеше да прави нещо такова, и реши, че ще трябва да му го спомене. Отново закръжи и ето, че се бяха появили цяло стадо меки — вървяха по пътя, който навлизаше в рехава, обрасла с треви гора.

Повика любимия си и той веднага дойде. Огледа ги — знаеше за навиците им повече от нея; после каза на Даващия какво са открили. Погледаха още малко, докато стадото остави пътя и тръгна по тясната крива пътека към пещерите.

Тогава се върнаха при Даващия, за да видят какво ще поиска от тях.

Мисълта постепенно се върна — носеше със себе си чувства, като щръкнали зад рало корени. Савн лежеше съвсем неподвижно и чакаше мъглата на обърканите му сънища постепенно да се разнесе, заместена от облаците на паметта. Погледна да види дали майстор Знахар наистина е до него; като го видя, стисна очи, сякаш така можеше да заглуши съчувствената болка. След това се заоглежда, взираше се във всичко, което не бе неговият майстор и не бе толкова ужасно пострадало.

Светлината не се беше променила; все още можеше да вижда майстор Знахар, свит до стената; майсторът дишаше и очите му бяха отворени. Двете му ръце като че ли бяха счупени или изкълчени, а може би и левият крак също. По лицето му се виждаха червени белези, но не и отоци; бяха го били и го бяха мъчили.

Като видя, че Савн го гледа, майсторът заговори. Гласът му заизлиза на съвсем тих шепот, като на Влад, когато треската му спря първия път, но говореше много ясно, сякаш влагаше голямо усърдие във всяка дума.

— Имаш ли сънна трева?

Савн помисли за миг и отговори:

— Да, майсторе. В кесията.

— Дай ми. Храна нямаме, но са ни оставили вода в една купа, ей в оня ъгъл. Не можех да помръдна, за да стигна до нея.

Савн взе купата и я донесе на майстора. Даде му да отпие първо чиста вода, после смачка колкото можа сънната трева, без хаванче и чукало.

— Така е добре — прошепна майсторът. — Ще я изгълтам всичката. Но ще трябва да ми помогнеш. Ръцете ми…

— Да, майсторе. — Савн пак му помогна да пие.

Майсторът кимна, пое си дъх и цялото му тяло потръпна. После каза:

— Ще трябва да ми наместиш ръцете и краката. Можеш ли да го направиш?

— Какво е счупено, майсторе?

— Двата крака и двете ръце. Лявата ми ръка и над лакътя, и под лакътя. Можеш ли да ги наместиш?

— Помня Деветте стеги, майсторе, но с какво да направим шините?

— Това го остави, само ги намести засега. Едно по едно. Не искам да живея сакат. Имам ли треска?

Савн опипа челото му.

— Не.

— Добре. Като се уталожи малко болката, можеш да започнеш.

— А… добре, майсторе. Мисля, че мога да го направя.

— Мислиш?

— Пийни още малко вода, майсторе. Виждаш ли добре? Чувстваш ли лицето си натежало?

Майсторът изсумтя и прошепна:

— Знам как да разбера кога сънната трева е подействала. Поне болката ще е по-малко. О, а да имаш случайно едливчета?

Савн погледна в торбичката си, но нямаше, и му го каза.

— Все едно, ще се оправя и без тях. Сега… Хм. Започва да ме унася. Добре. Болката намалява. Сигурен ли си, че знаеш какво да правиш?