Колкото и странно да беше, едва сега, докато гледаше към прозорците, осъзна, че се е стъмнило, и отново се изненада колко бързо лети времето в пещерата. В този момент от другата страна на къщата започна да свети повече и скоро там се появи някакъв слуга. Савн загледа как слугата обикаля къщата и с помощта на дълъг прът пали лампите, окачени по стените. Когато приключи, цялата къща беше осветена, сякаш гореше.
След като слугата се скри, Савн погледа още малко къщата, а после продължи по пътя, право към нея и към голямата порта. Чувстваше се почти както си представяше, че трябва да се чувства войник, тръгнал на битка, но на друга една мисъл никак не му се искаше да се спира.
Застана пред вратата и се вторачи в нея. Изглеждаше прекалено проста, за да е част от къщата на Негова милост — най-обикновено дърво, и се отваряше и затваряше като всяка друга врата, макар че, разбира се, си имаше месингова брава, която му се стори прекалено сложна. Пое си дълбок дъх, затвори очи, отвори ги и почука.
Не последва нищо.
Изчака — стори му се, че минаха няколко часа, въпреки че не беше повече от минута. Но минута или не, почувства, че всичкият му кураж се изпарява. Тропна с крак и се спря уплашен, че някой може да го види.
Защо никой не идваше да отвори?
Защото не можеха да го чуят, разбира се — вратата беше много дебела.
Е, ами тогава как да привлече човек вниманието на слугите на Негова милост?
Огледа се и най-после видя едно дълго въже, провиснало на вратата. Без да си остави време да помисли, го дръпна веднъж, силно, и едва не изпищя, щом чу отвътре трополене и скърцане, сякаш се затъркаляха дънери.
Сърцето му, което от доста време тупкаше бързо, вече се разбесня сериозно. Всъщност той беше на ръба да се обърна и да хукне, когато вратата се отвори и той се озова лице в лице с някакъв слаб мъж с ъгловато лице, облечен в ливреята на барон Мала чука. След миг се сети, че това е Търи, един от слугите на Негова милост — понякога слизаше в селото за продукти. Търи всъщност го правеше, откакто Юзда беше заминал…
Даде си сметка, че е зяпнал. Опита се да проговори, но се наложи да се окашля.
— Е? — попита намръщен слугата.
Савн успя да изграчи:
— Моля за извинение, господине.
— Хмм.
Савн си пое дъх.
— Може ли да помоля за среща с Негова милост? Казвам се Савн, син съм на Квелли и Олани и…
— За какво искаш да се видиш с Негова милост, момче? — попита Търи, съвсем равнодушно и невъзмутимо.
— Ако благоволи Негова милост, за източняка.
Търи бавно килна глава на една страна, като объркано псе, и повдигна вежди.
— Нима?
— Да, благородни господине.
— Имаш информация за Негова милост?
— Аз… всъщност…
— Е, влизай тогава, а аз ще видя дали Негова милост е на разположение. Името ти, казваш, е Савн?
— Да, господине.
— И си селяк?
— Чирак съм.
— При кого?
— При майстор Знахар, лечителя.
При тези думи очите на Търи се опулиха и за миг той сякаш се стресна. После каза:
— О, влизай, влизай.
Отвътре къщата се оказа още по-величествена, отколкото отвън, особено след като на Савн му стана ясно, че просторната стая, в която стоеше — и в която нямаше нищо друго освен няколко куки на стената и друга врата срещу тази, през която беше влязъл — всъщност е просто място, в което хората да чакат и да си окачат наметалата.
— Почакай тук — каза му слугата.
— Да, господине — отвърна Савн, а Търи излезе през другата врата и я затвори след себе си.
Савн зяпна поразен чудесното тъмно лъскаво дърво — разбираше, че само тази празна стая трябва да е струвала на Негова милост повече, отколкото струваше цялата му бащина къща. Зяпаше изкусно изработената месингова дръжка на вътрешната врата и се мъчеше да прецени дали формата й му е позната — и тогава тя се завъртя и вратата се отвори. Той се стегна да срещне Негова милост, а после се успокои, щом видя, че пак е Търи.
— Ела с мен, момче — каза слугата.
— Да, господине — отвърна Савн и макар коленете му да бяха поомекнали, последва Търи и се озова в място по-разкошно, отколкото умът му можеше да побере. Стените сякаш блестяха и бяха украсени с пищни картини. Мебелите бяха огромни и се редяха със смайващо разнообразие, и Савн не можеше да си представи как би могъл да седне на някой стол или диван. Ярка светлина изпълваше всяко ъгълче на стаята, отразяваше се от предмети с невъобразимо предназначение, изработени от кристал, лъскав метал и керамика, гледжосана с някаква удивителна техника, от която синьото и червеното изглеждаха дълбоки и щедри като кафявата пръст в горските недра.
Читать дальше