Стивън Бруст - Атира

— Внимавай къде вървиш — сопна му се Търи.

Савн се овладя малко преди да се блъсне в една ниска маса, която сякаш беше направена изцяло от стъкло. Продължи напред вече по-предпазливо, като продължаваше да се оглежда, и изведнъж му хрумна, че някои от тези кристални и метални предмети са всъщност съдове за пиене. Не мислеше, че ще може да пие от такова нещо — ръката му щеше да трепери твърде силно.

Формите, цветовете и обкръжението изведнъж се промениха. Незнайно как се бе озовал в друга стая, която все едно представляваше съвсем друг свят, доколкото можеше да разбере това, което го обкръжаваше. След това осъзна, че предметите, с които е пълна стаята, всъщност са книги — различни книги, повече книги, отколкото можеше да прочете човек през целия си живот — повече книги, отколкото Савн можеше да допусне, че са писани някога. Стотици и стотици книги. Имаше сандъци, явно направени само за да ги поберат. Имаше маси, по които лежаха, разтворени небрежно за…

Погледът му изведнъж се спря на стоящата пред него фигура, облечена в блестяща бяла риза, на която изпъкваше голям червен скъпоценен камък, окачен на верижка. Панталоните също бяха съвършено бели и торбести, падаха чак до пода и напълно скриваха стъпалата. Савн погледна лицето и извърна очи ужасен. От една страна, въпреки че беше голям, му се стори странно колко човешки изглежда, после мисълта: „Та той е човек, в края на краищата“, неволно се оформи в ума му. Но още докато си го помисляше, усети, че се е смъкнал на колене и е опрял чело в пода, че откликва сякаш на нещо заровено в него толкова дълбоко, че не подлежи на осъзнаване или на решение. И докато стоеше така на колене, смутен и покорен, с образа на благородника атира, врязан в ума му, изведнъж го осени, че Негова милост е твърде блед.

Неестествено блед.

Постара се да не мисли какво може да означава това.

Когато Негова милост заговори, увереността в гласа му накара Савн да осъзнае, че Витията, с всичките му викове, крясъци и изблици на гняв само се е преструвал, че притежава власт — че истинската власт е нещо, което или е запечатано у някого още от рождението му, или изобщо не съществува. Интересно какво ли щеше да каже Влад за това.

— Какво има, момко? — каза Негова милост. — Моят слуга каза, че имаш да ми съобщиш нещо за източняка. Ако си дошъл да ми кажеш къде е, не си прави труда. Вече знам. Ако си дошъл да молиш за твоя майстор, още не съм свършил с него. Ако искаш да ми кажеш в какво състояние е източнякът и какви са защитите му, това е друг въпрос — ще те изслушам и ще те възнаградя.

Савн се помъчи да придаде смисъл на тази странна мешавица от думи и главата му се завъртя.

„Твоя майстор“.

Майстор Знахар?

„Още не съм свършил с него“.

Успя някак да изграчи:

— Не разбирам, ваша милост.

— Е, за какво си дошъл тук? Говори.

— Ваша милост, аз… — Савн затърси подходящите думи, затруднен отчасти от това, че вече не беше никак сигурен какво иска да разбере или дали смее да попита за каквото и да било. Вдигна глава и погледът му се спря на един човек, който явно беше тук още от самото начало, въпреки че не го беше забелязал. Мъжът — Савн беше сигурен, че никога не го е виждал — стоеше зад Негова милост, абсолютно неподвижен, с лице, лишено и от най-малкия намек за страст или чувство, облечен в сиво от глава до пети, освен черната дантела по ръкавите на ризата и високите черни ботуши. По някакъв неопределим и в същото време неоспорим начин, той му напомни за Влад.

Под яката на наметалото му се виждаше гербът на дома Джерег, сякаш на Савн му трябваше това, както и цветът на облеклото му, за да разбере, че това е убиецът, за който му беше говорил Влад.

Савн не можеше да откъсне очите си от него, а от своя страна, непознатият го гледаше с любопитството на човек, видял интересно стръкче трева, въпреки че мястото й не е в нечия градина, трева с необичаен вид, заради който си струва да й обърнеш малко внимание, преди да я отскубнеш и да я изхвърлиш.

— Хайде говори, момче — сопна се Негова милост, но Савн не можеше да направи нищо, освен да гледа зяпнал. Речта му се струваше нещо толкова далечно, че не можеше дори да си представи, че ще е способен да проговори отново — заповедта на Негова милост, колкото и настойчиво да звучеше, беше сякаш от някакъв друг свят. Негова милост, разбира се, не можеше да мисли, че той, Савн, ще е способен да оформи думи, още по-малко — изречения.

— Какво имаш да ми кажеш? — настоя Негова милост. — Повече няма да те питам.