Стивън Бруст - Атира

— И тя се провали?

— Крия няколко номера в ръкава си — каза Влад. — Бях наистина немарлив: останах в къщата на Тем достатъчно дълго, за да ме намерят. Единственото ми извинение е, че вече минаха години, откакто трябваше да се безпокоя за подобни неща. Все едно, и двете атаки не бяха моргантски; нито една от тях нямаше да задоволи джерег. От което заключавам, че Лораан много трудно сътрудничи с тях и те много трудно сътрудничат с него. Имат нужда един от друг, защото това е районът на Лораан и защото джерег разполагат с професионален убиец. Но това не се харесва на нито една от двете страни. Точно това се надявам да използвам. Но за съжаление още не знам как.

— Разбирам — каза Савн.

— Е, отговорих ли на въпросите ти?

— Да.

— Тогава ще благоволиш ли да ми кажеш какво ще направиш?

— Няма да те предам — каза Савн.

Това, изглежда, задоволи Влад — той затвори очи и вдиша дълбоко.

— Лесно се уморяваш, нали?

— Мисля — отвърна източнякът, — че ще започна да се изцерявам след ден-два. След това ще стане бързо.

— Значи идеята е да останеш в безопасност още два дни?

— Повече или по-малко. По-малко, надявам се.

— Смяташ ли, че тук е безопасно?

Влад се намръщи, после погледна джерегите, които се надигнаха и излетяха от пещерата.

— Може би — каза Влад. — Но така или иначе, вече ще сме предупредени за всеки, който се приближи, тъй че, стига да не са вдигнали телепортна преграда над цялата околност, имам шанс да се измъкна.

— Не разбирам.

— Зарежи. Казвам само, че каквото и да стане, поне ще бъдем предупредени.

Савн се загледа натам, където бяха изчезнали двата джерега, в тесния коридор покрай подземния поток.

— Да. Поне ще бъдем предупредени.

Савн и Полий почистиха котлето и Савн го прибра в торбата. После уви грижливо кухненския нож. Помогнаха на Влад да се върне до постелята си — този път имаше по-малко нужда от помощ, отколкото преди.

Сякаш беше без значение, че извън пещерата, която вече му приличаше на някакъв друг свят, беше ранен следобед; Полий се оплака, че е уморена, легна си в кожите, които беше взела за спане, и скоро заспа. Савн запали нови факли и почисти. Пак ли беше свършък? Ако си беше вкъщи, щеше ли да чисти? Какво щяха да кажат Ма и Та, когато го видеха? Наистина ли се безпокояха?

Можеше ли да повярва изобщо на нещо от думите на Влад?

Докато Влад и Полий спяха, Савн премисли всичко, което му беше казал Влад. Ами ако билките бяха ненужни в битката с треската, а просто се използваха по обичая, от несметни години насам? Ами ако всеки обичай можеше да е погрешен? А ако Негова милост наистина беше немрящ?

Замисли се за истина, за знание и за вяра, и за отговорност, и всичко това се завихри в главата му, лишено от смисъл, и само от време на време изплуваше на светло пред някой истински пример на заблуда, невежество, измяна или небрежност, които им придаваха някаква смътна нотка на разбиране, преди отново да се гмурнат във въртопа на полуразбрани баналности и съмнителна мъдрост.

И все се връщаше на думите на източняка: „Не предполагай, разбирай“.

Това го премисли много грижливо: долавяше истината във фразата и се питаше дали вярва на източняка, или просто на логиката.

А дори след като реши, се поколеба доста, преди да направи очевидната следваща стъпка.

Стоя дълго при Вити камъни, загледан в пътя, водещ до портата на имението на Негова милост, което не се виждаше зад завоя. Преди десетки години с приятелите си беше играл из градините, скрити от всичките стъклени прозорци освен онзи на най-високата спалня — радваха се на усещането за опасност, макар да знаеха, че къщата на имението е празна.

Сега Негова милост я обитаваше и Савн, макар да не беше много сигурен какво прави, не играеше. И тръгна по пътя, сякаш точно там си му беше мястото, стъпка по стъпка, сякаш самият той беше някоя идваща на гости знатна особа, макар да беше чувал, че тези хора се телепортират, а не вървят пеша, дори когато трябва да изминат едва някакви си десет-двайсет мили.

Къщата на имението изникна отпред — широка и висока, с много остри ъгли. През годините, откакто я беше видял отблизо, беше забравил колко е голяма или пък беше решил, че е само от преувеличението на детинския спомен. Сега я зяпна, спомнил си я и отново обзет от чувството, че великолепието на къщата трябва да отразява могъществото на този, който я обитава.

Покривът приличаше на острие на коса, със спалните помещения от двете страни като снопове слама на кръстец. Тухлата на самата къща беше със светлозелен цвят, а високо на фасадата имаше широки прозорци, направени от стъкло — Савн дори можеше да види светлината, процеждаща се покрай ръбовете на завесите отвътре. Напрегна взор, за да забележи някакво движение. Потърси и най-после намери дерето, в което дръзко беше играл преди толкова години, толкова близо до къщата, колкото човек можеше да се добере, без да го забележат. От тази страна също имаше стъклени прозорци, но той много добре помнеше, че ако държиш главата си ниско, могат да те видят само от високия прозорец отстрани.