Стивън Бруст - Атира

Савн чу последното и се успокои; в този момент единственото, което искаше от живота, бе Негова милост да престане да го кара повече да говори. Помисли дали да не стане и да си излезе с поклони от стаята, но не беше сигурен, че краката ще го крепят, а ако това се окажеше нередно, сигурно нямаше да излезе жив от тази къща. Пълната глупост с идването му тук го порази изцяло и направи дар словото му още по-невъзможно.

Негова милост изсумтя презрително — или нетърпеливо — и каза:

— Махнете го оттук. Сложете го при другия. Бездруго нямаме повече време.

Чу се друг глас, много тих, с леко размазан акцент, и това убеди Савн, че е на джерега.

— Ти си идиот, Лораан. Можехме да разберем…

— Млъкни — отвърна Негова милост. — Сега съветът ти ми трябва по-малко от…

— По-малко от кога? По-малко от последния път, когато не ме послуша и…

— Казах, млъкни — повтори Негова милост. — Нямаме време за това. Трябва да убием един източняк, а войниците сигурно вече са на мястото.

— Ако го намерят преди утре заранта, ще си изям заплатата.

— Ще ти дам сол — каза Негова милост. — Знам къде да започнем да търсим и разполагаме с достатъчно хора, за да не ни отнеме повече от два-три часа.

Нечии груби ръце сграбчиха Савн под мишницата. Джерегът и атирата, изглежда, изобщо не забелязаха това.

— Ще изчезне преди да си го намерил — каза джерегът.

Савн усети, че го надигат, но коленете му се подкосиха и той се смъкна на пода.

— Едва ли. Поставил съм преграда.

— Около три квадратни мили пещери?

— Да.

Някой пак сграбчи Савн и го стисна здраво под мишниците.

— Значи вече е предупреден — каза джерегът.

Повлякоха го навън. Той зърна за последен път Негова милост, стиснал юмруци и втренчен в джерега, на чието лице се бе изписала подигравателна усмивка, също като тази, която се изписваше на лицето на Влад понякога. Негова милост каза:

— Нищо, че е предупреден. Разчитам на твоя… — И гласът на Негова милост бе заглушен от някакъв звук: Савн разбра, че е от стърженето на собствените му ботуши, докато го влачат навън.

Беше в пълно неведение през какви помещения го влачеха и дори не знаеше кой го влачи, въпреки че чуваше мъжки и женски глас, сякаш някъде отдалече — казваха му да тръгне сам, ако не иска да го напердашат до посиняване. Гласовете му се струваха несвързани с ръцете, които го дърпаха, а самото дърпане му приличаше повече на някаква природна сила, отколкото на работа на човешки същества.

Стигнаха до някакво стълбище и жената се засмя и предложи да го хвърлят долу. „Дано да не го направят“, помисли си той. Знаеше, че не може да им попречи с нищо.

Те обаче продължиха да го влачат надолу по стъпалата, а после през смътно осветен коридор. Накрая стигнаха до голяма дървена врата, обкована с желязо и с дебело резе. Подпряха го на стената и той тутакси се смъкна на пода. Чу някакво хлипане и разбра, че излиза от собственото му гърло. Чак сега вдигна глава и видя кой го беше влачил — двама души в ливреята на атира, и двамата въоръжени с големи мечове. Жената държеше тежък железен ключ. Отключи вратата и махна резето. После двама отвориха вратата, вдигнаха го, бутнаха го вътре и той падна по очи.

Вратата се затвори и той чу как ключът се превъртя и резето падна. Отначало вътре му се стори тъмно, тъй като нямаше фенери като в коридора, но след това разбра, че има някаква смътна светлина, идваща от светещия камък — устройство, за което Савн беше чувал, но никога не беше виждал. Беше окачен на тавана — на повече от десет стъпки над главата му. При други обстоятелства Савн щеше да се зарадва, че го вижда, и сигурно щеше да го огледа, за да разбере как работи, но сега беше твърде стъписан.

Чак сега разбра, че онова, което първоначално беше взел за купчина дрипи, всъщност е човек, и си спомни, че Негова милост каза нещо от рода на „Сложете го при другия“. Погледна по-напрегнато и след като очите му се приспособиха към оскъдната светлина, позна майстор Знахар. Приближи го и разбра, че ръката на майстора лежи над главата му някак неестествено. Зяпна, колебаеше се да го докосне, после постепенно започна да вижда някои от нещата, които му бяха причинили.

Стаята се завъртя и светлината помръкна. Следващите няколко минути Савн не можеше да си спомни ясно: говореше на майстора и викаше нещо към залостената врата, и се оглеждаше из килията, без да знае за какво, а после седна на пода и затрепери.

Летеше ниско, много под ръждивата пелена, отначало — близо до любовника си, а после — все по-далече, след като търсенето ги раздели.