Стивън Бруст - Атира

— Не знам.

— А след това Юзда умира, което е достатъчно, за да ме задържи тук…

— Не ти вярвам.

Влад въздъхна и поклати глава.

— Защо всички виждат само това, което им се иска да видят?

Савн се сепна, понечи да му отвърне, но осъзна, че няма отговор. Седна и сведе глава.

Най-сетне Влад наруши тишината.

— Какво ще правите?

— За кое? — попита Савн.

— Искам да знам дали се каните да кажете на барона къде съм, или може би на хората в селото.

— О! Ами… ти никога не си ми казвал плановете си. Защо аз трябва да ти казвам своите?

Влад се изсмя.

— Добре казано. Каквото и да решите, може би трябва скоро да се приберете у дома.

— Какво значение има?

— Според мен — каза Влад — вашите Манер и Танер вече се тревожат за вас.

Савн го погледна накриво.

— Толкова ли е лесно?

— Да се развали? Да. Магията във всеки случай се разваля лесно. И не би трябвало да има никакви преки последствия.

— Какво значи „преки“?

— Значи, че сигурно ще разберат, че са били омагьосани. Не знам какво ще им причини това. Вероятно нищо.

Савн се обърна към Полий. Тя гледаше в земята и се мръщеше.

— Искаш ли да се прибираме вкъщи? — попита я той.

Тя вдигна глава.

— А ти?

— Не веднага. Искам да остана още малко и…

— Да видиш как ще свърши всичко? — попита Влад с насмешка.

Савн сви рамене и също попита:

— Какво все пак смяташ да направиш?

— Не съм сигурен. Зависи колко време ще ми остане. Ако се наложи да се телепортирам веднага, може би ще се справя. Но пък може и да не успея. Ако си спечеля два дни, докато се съвзема, ще имам избор да се преместя оттук на някое по-безопасно място. От друга страна, ако ме намерят, ще трябва да се опитам да се измъкна, доколкото е възможно.

— Значи смяташ да се махнеш?

— О, не. Това е само ако нямам избор. Много добре знаеш какво искам да направя.

— Ти си луд — каза Полий. — Не можеш да убиеш Негова милост! Никой не може.

Влад поклати глава.

— Ще го убия. Единственият въпрос е къде и как. Ако не мога да го направя сега, ще трябва да изчакам за по-подходящ момент. Но сега би било най-добре. Бих искал да приключа с това веднъж и завинаги.

— Ха — присмя му се Полий. — Едва ли ще се чувстваш така, когато наистина приключи веднъж и завинаги.

Савн коленичи до Влад и пипна челото му. Успокои се, след като се увери, че е хладно, въпреки че лицето му изглеждаше малко зачервено. Влад го гледаше напрегнато.

— Как се чувстваш? — попита Савн.

— Уморен. Отслабнал. Иначе не съм много зле.

— Трябва да си починеш.

— Съмнявам се, че ще мога — отвърна Влад. — Твърде много неща се въртят в главата ми.

Савн изведнъж го досмеша, като си помисли как щеше да обясни на Манер, че мисълта за сутрешния зелник толкова го е възбудила, че не е могъл да заспи, и как тя щеше да му се усмихне мило и да му каже, че трябва само да затвори очички, за да си починат, и как той щеше тутакси да заспи. И каза:

— Няма нищо. Само затвори очи и…

Влад се засмя.

— Браво, Танер. Загрях. Ако дойдат да ме убиват, събуди ме.

Смъкна се на постелята си, сложи ръка над очите си и доколкото Савн можеше да прецени, заспа тутакси.

Час-два го гледаха мълчаливо как спи. След това Савн реши, че трябва да поговорят. Пошепна на Полий, тя се съгласи и той взе една факла, и я отведе към дъното на пещерата, докато не се увери, че са достатъчно далече, за да не може Влад да ги чуе.

— Какво ще правим? — попита я той.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий. — Ако Ма и Та наистина се разтревожат…

— Какво ще им кажем?

— Истината — каза Полий.

— О?

Тя се намръщи.

— Ами, проблемът все пак не е наш, нали? Савн, ти го чу какво каза. Вече знаем , че иска да убие Негова милост. Тоест, знаем, че не може, но ако все пак го направи?

— Добре — каза Савн. — И какво, ако го направи?

— Просто трябва да го спрем.

— Нима?

— Чу го какво каза. Той е убиец. Убива хора за пари. Той…

— Бил е убиец. А за Негова милост какво ще ми кажеш?

— Нали не вярваш на всичко, което каза?

— Не знам. Защо ще признава, че е бил убиец, а после ще лъже за всичко останало? Безсмислено е.

— Той е източняк. Може би за тях е смислено.

— Това не е отговор.

— Защо да не е? Знаеш ли ги как мислят?

Савн не отговори; в ума си продължаваше да чува гласа на Влад, отекващ със собствения му: „Защо хората държат да виждат само това, които искат да видят?“ Въпрос, който определено нямаше отговор. Дори майстор Знахар да признаеше, че е вярно, щеше просто да каже, че е без значение. А може би наистина беше така; може би винаги щеше да е отчайващо за този, който разбира нещата, че повечето хора не искат да ги разберат. Може би просто така беше устроен светът.