Стивън Бруст - Атира

— С кое?

— С Лораан, разбира се. Извинявай, имах предвид барон Мала чука.

— Хм.

След малко храната беше готова. Полий плисна вода на лицето си, прескочи до ъгъла, който си бяха избрали за отходно място, и се върна при тях, все още капнала от умора. Ядоха мълчаливо, без дори да обсъждат качеството на гозбата, което според Савн си беше много добро (въпреки че беше малко сладникава, както се опасяваше), макар и да не беше толкова апетитна като печената норска предния път.

Трябваше да се редуват с паниците, тъй като Савн беше взел само две, но довършиха всички мръвки. След като дадоха кокалите и трохите на джерегите, Влад притвори очи. Савн смяташе, че изглежда все по-добре и по-добре, но реши да не го оставя без надзор, докато не се убеди, че състоянието му няма да се влоши отново.

Полий, която както обикновено привърши последна с храната, гледаше съсредоточено спящия Влад. Савн се зачуди за какво ли си мисли, на който въпрос тя самата скоро отговори с думите:

— Какво искаше да каже с това, че няма да работи повече?

Влад отвори очи.

— Моля?

— Докато беше в треска, каза, че никога повече няма да работиш, няма и няма, и се закле във Вийра. Или на Вийра, не можах да разбера точно.

Влад погледна с укор Савн, а той сви рамене и попита:

— Кога го е казал това, Полий?

— Докато му баехме.

Савн погледна Влад.

— Не съм забелязал.

— Искал съм да кажа — обясни Влад, — че поначало съм много мързелив тип. Друго какво казах? — Източнякът се взираше в Полий и Савн усети колко напрегнат е погледът му, и викна:

— Престани.

Влад се обърна към него.

— Моля?

— Казах, престани.

— Какво да престана?

— Каквото там искаш да й направиш.

Източнякът изглеждаше искрено озадачен.

— Не съм искал да й направя нищо. За какво говориш?

— Канеше се да й направиш магия.

— Не съм. Какво те кара да мислиш така?

— Видях как я гледаш и знам какво направи на Ма и Та.

— О — тихо каза Влад. Лицето му изглеждаше спокойно; само очите му гледаха Савн някак с тревога.

— Какво?! — извика Полий и скочи на крака.

„Проклетата ми голяма уста“, помисли Савн. Застана между нея и Влад и каза:

— Чакай…

— Какво им е направил?!

— Ти как разбра? — тихо попита Влад.

Савн не му обърна внимание, стисна Полий за раменете и каза:

— Полий, моля те…

— Откога го знаеш? — попита Полий.

— Предположих го вчера, когато се върнахме вкъщи, но не бях сигурен.

Тя се опита да се отскубне, но Савн беше по-силен.

— Почакай, Полий. Нека първо да чуем какво има да каже…

Влад изведнъж започна да се смее. Полий спря да трепери и го изгледа. Савн — също.

— Какво му е смешното?

— Почти съм изкушен — каза Влад, все още през смях, — да ти кажа да я пуснеш да си върви. След всичко, което съм направил, идеята да падна накрая под гнева на едно момиче текла напълно отговаря на чувството ми за ирония. А точно сега тя би могла да го направи. Най-малкото — добави той, станал изведнъж сериозен — няма да е моргантско.

При тази дума Савн усети как стомахът му се обърна. В същото време забеляза, че двата джерега гледат Полий сякаш много напрегнато, и си спомни, че зверчетата са отровни — определено щеше да е по-добре Полий да се въздържа да напада Влад, въпреки твърдението му, че бил „почти изкушен“.

Източнякът продължи:

— Все едно, нямах намерение да омагьосвам сестра ти. Нищо не правех, освен може би да я поуплаша малко.

— Защо трябва да ти вярваме? — попита Савн.

— Защо наистина? — каза Влад. — Най-малкото не съм отрекъл това, което направих на вашите Ма и Та.

— Не си, но за всичко останало излъга.

Влад поклати глава.

— Много малко, всъщност. Повечето пъти отказвах да отговоря, защото всъщност не искам да те лъжа. Макар че съм готов да го правя, ако това ще ми опази живота и душата.

Каза го много твърдо, но Савн не се трогна.

— Как магията над Ма и Та може да ти спаси живота?

Влад въздъхна и извърна очи.

— Не съм сигурен, че го е спасила — каза след малко. — Просто бях предпазлив. Все пак, как разбра, че съм им направил магия? И между другото как разбра, че съм аз?

Савн изсумтя.

— Че кой друг можеше да е? А не беше много трудно да разбера, че са омагьосани. Държаха се все едно, че живеят в някакъв свят на сънищата. Сякаш не ги интересуваше изобщо какво правим двамата с Полий. Те…

— Разбирам — каза Влад. — Явно съм се престарал.

— Какво се опитваше да постигнеш?

— Дълга история.

— Аз няма да ходя никъде.