Стивън Бруст - Атира

— Но — каза Полий, — това може да ти отнеме…

— Знам.

— Ма и Та…

— Даже няма да забележат.

Полий млъкна. Савн бързо продължи с опаковането и накрая се оказа с един голям вързоп на раменете и лека торба, която можеше да носи в ръка.

— Идвам с теб — каза Полий.

Савн я погледна на светлината от печката. Косата й, която винаги й създаваше проблеми, изглеждаше съвсем рошава; тънките й вежди се бяха събрали в една черта, а устата й се беше стегнала по начин, който често беше виждал и смяташе, че е израз на инат; сега приличаше по-скоро на решимост. Не беше сигурен каква е разликата, но знаеше, че е така.

— Разбира се, че идваш — каза й той. — Побързай и се приготви. Ще трябва да заобиколим отдалече, а не искам да губя време.

Вървяха с двата джерега над главите им. Много тъмно беше, за да ги виждат, но чуваха от време на време тихия плясък на крилете им, което го изнервяше, но Савн не го каза. Полий също не го спомена. Всъщност Полий не каза нищо през целия път, колкото и отчаяно да се опитваше Савн да я въвлече в разговор. Единственото, което каза, беше:

— Как ще виждаме в пещерата? То и навън е съвсем тъмно.

В гората се придвижваха много бавно. Никаква светлина нямаше, освен смътното сияние от небето и далечните светлинки от имението на Негова милост, които, колкото и смътни да бяха, ставаха още по-бледи, колкото повече се отдалечаваха от пътя и навлизаха в горите над Голям чукар. Савн се боеше, че съвсем ще изгубят посоката и ще подминат скалите. Каза на Полий да го хване за ръката и тръгна много бавно, като опипваше ниските клони със свободната си ръка и корените с краката си.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Ако бях сам, щеше да е още по-страшно.

Полий не отвърна нищо.

Скоро светлината от къщата на имението съвсем се стопи и Савн се уплаши, че ще изгуби посоката и ще обикаля из леса цяла нощ, но бързо се увери, че лекото небесно сияние е достатъчно да стигнат пътеката към пещерите.

Намирането на факлата се оказа наистина трудно и едва ли щеше изобщо да се справи, ако не се беше блъснал в същото дърво, до което бе седял преди. Малко си ожули бузата, но иначе не пострада и след като опипа около дървото, намери факлата, която беше изнесъл от пещерата.

Чак тогава, с незапалената факла в ръка, усети, че се е смразил.

— Студено ли ти е? — попита той Полий.

— Да — каза тя. — Но нищо. Побързай да запалиш факлата и да вървим.

Докато Полий чакаше на входа на пещерата, Савн събра купчина листа, които не бяха много влажни, и успя да запали огън. Блясъкът му така порази очите му, че трябваше да ги извърне настрани, докато палеше факлата. После загаси огъня. Поколеба се — искаше очите му да привикнат със светлото, но не искаше да се задържат дълго навън, за да не се види светлината.

Стоеше, изпаднал в нерешителност. Полий го подкани:

— Хайде, Савн.

Влязоха в пещерата. Джерегите, вече видими на светлината на факлата, все така летяха над тях, сякаш искаха да се уверят, че няма да се откажат.

Накрая стигнаха при Влад. Савн пъхна факлата в цепнатината на стената, запали друга от купчината на пода, донесе я при източняка и ахна.

— Савн, какво…

— Подай ми торбата, Полий. Благодаря. Дай и хаванчето и чукалото. Бързо.

— Къде са? А, ето ги.

Савн изсипа торбата на пода, намери степничето и каза на сестра си:

— Счукай това с малко вода.

— Колко вода?

— Като смачкаш степничето, допълни купата. Чакай, подай ми първо водата.

Савн огледа Влад, прегледа грижливо всяка от двете рани, после намокри парче плат и го постави на челото на Влад. След това започна да му вее.

— Какво е станало? — попита Полий.

— Демоните на треската пак са влезли в тялото му, но не знам как. Раната му не е инфектирала.

— Какво ще правим?

— Счука ли вече степничето?

— Да.

— Първо ще му помогнем да го изпие.

— После какво?

— После ще запалим пак огъня. Останали ли са дърва?

— Малко.

— Като изпие степничето, вземи една факла и събери. Не се задържай навън повече, отколкото трябва. Внимавай да не те видят.

— Добре. А като запалим огъня, какво ще правим?

— Ще седим тук с него, ще му баем против треска и ще му даваме вода със степниче, докато треската се махне.

— А ако не се махне?

— Ще се махне — каза Савн.

— Но ако не се махне?

— Ще се махне. Ела. Аз ще му държа главата, ти му отвори устата и наливай. Бавно, да не разлеем нищо.

Помогнаха на източняка да пие. Беше в полусъзнание, но успя да преглътне. Кожата му беше много гореща. Савн отново намокри челото му, докато Полий събираше дърва. Припомни си баенето против треска, докато стриваше още степниче. Остави го настрана и започна да вее на Влад. „Ще трябва да пратя Полий за още вода — каза си, — но това може да почака, нека първо разпалим огъня“.