Стивън Бруст - Атира

Запъти се надолу по хълма и забеляза как клюкарите пред дома на Снабдителя престанаха да говорят и го загледаха, докато ги подмина. Полазиха го тръпки. Но никой не му каза нищо, а и не видя между тях някой от приятелите си.

Благия и Ори излязоха от къщата на Витията и се качиха на капрата на фургона. Савн затича към тях и им замаха с ръка. Благия го видя, дръпна юздите и зачака. Ори го гледаше с леко любопитство. Лицето на Благия беше кръгло, очите му бяха раздалечени, а изражението му беше подозрително, сякаш не беше сигурен, че Савн прави точно това, което се очаква от него.

— Блага да ви е вечерта, господине.

— И на теб, млади човече. Къде беше днес?

— Къде съм бил ли, господине?

— Да, цялото село се беше събрало да търси източняка и липсата ти се забеляза.

— Не знаех. Че защо сте го търсили, господине?

— Не е твоя грижа, младежо. Радвай се, че аз искам да го разбера, а не Витията, иначе бъди сигурен, че въпросите щяха да са по-груби на питане и по-бързи на отговаряне.

— Да, господине. — Савн не поглеждаше към Ори, но усещаше погледа му и това го ядосваше и го правеше неспокоен.

— Та къде беше все пак? — попита Благия.

Савн чу собствения си глас да отвръща:

— И аз го търсих.

— Тъй ли?

— Да, господине. Видях какво стана и той беше ранен, и помислих, че може би му трябва церене, и…

— Церене! — изгърмя гласът на Благия. — Виж го ти! Този източняк уби — направо уби — трима от ратниците на Негова милост, а ти искаш да го цериш?

— Съжалявам, господине.

— И дано да съжаляваш! Той вече направи тук повече зло, отколкото можеш да си представиш.

— Знам, господине. Точно за това исках да ви питам.

Това сякаш стъписа Благия.

— А? Да не би да има нещо, за което още да не знам?

— Да, господине. Става дума за Ма и Та.

— Какво е станало?

— Чудя се дали бихте могли… Ами, мисля, че са омагьосани.

Благия изсумтя.

— Омагьосани ли? Че от кого?

— От Влад, източняка.

— Охо. Магьосник е, а?

— Не, господине. Вещер.

— Глупости — каза Благия. — Един вещер нищо не може да ти направи, освен ако не повярваш, че може. Говори ли с майстор Знахар за това? Той какво казва за вещерите?

— Същото като вас, господине, само че…

— Е, видя ли?

— Но…

Благия въздъхна.

— Добре, добре. Какво те кара да мислиш, че този вещер им е направил нещо?

— Ами държат се странно. Искам да кажа, наистина странно.

Благия изсумтя.

— Може би просто са загрижени за теб.

— Точно това е, че не са.

— Какво имаш предвид?

— Ами, сякаш изобщо не ги интересува какво правя.

— А? За пръв път чувам такова оплакване от един млад човек. Какво толкова си направил, че не ги интересува?

Савн усети, че е навлязъл в опасни води. Искаше да каже достатъчно, за да убеди Благия да направи нещо, но не толкова, че да разбере в какво се е забъркал.

— Ами, останах навън да си поиграя, а те нищо не казаха. Все едно че изобщо не забелязаха.

— Разбирам. И заради това мислиш, че са омагьосани?

— Ами да. Ако ги бяхте видели как се държат…

— Видях ги аз преди два дни. Изглеждаха съвсем добре.

— Още не беше се случило.

— Младежо, според мен страдаш от болест, наречена „гузна съвест“. Вместо да виждаш тайнствени магии навсякъде, бих ти препоръчал да започнеш да правиш това, което трябва да правиш, и подозирам, че всичко ще се оправи.

— Но…

— Но в момента имам по-големи проблеми. Този източняк може и да не може да омагьосва майки и татковци, но все пак е някъде наоколо и трябва да се погрижа да бъде намерен, преди да е направил повече бели. А сега си върви по пътя.

И без да дочака отговора на Савн, Благия махна на Ори да подкара. Савн стисна безсилно юмруци. Защо всички знаеха по-добре от него какво иска?

Огледа се да се увери, че не е привлякъл нечие внимание, и за свой ужас видя Лан и Тък, които вървяха от другата страна на улицата и го гледаха. Щом ги погледна, двамата извърнаха очи, което беше по-лошо, отколкото ако се бяха опитали пак да го набият.

Обърна се и си тръгна към дома. Може би Полий щеше да му каже нещо, което да го зарадва.

Пътят беше дълъг и когато стигна, почти се беше стъмнило. Ма и Та още работеха при навеса и когато го поздравиха, сякаш бяха още по-отнесени от преди.

Савн се зачуди да не би просто да си въобразява за състоянието им. Не можеше да е сигурен, но не мислеше, че е това.

Полий си беше вкъщи и първите й думи бяха:

— Те болни ли са, Савн?

— Не разбирам какво не е наред, Полий. Просто не знам.