Стивън Бруст - Атира

— Не се бой, няма да ни закачат. — Фърд не изглеждаше убеден: гледаше джерегите намръщено, стиснал в ръката си къс нож.

Джерегите прелетяха около отвора и се скриха.

— Тоз източняк с магия ли ги дресира тез месоядци? — попита Фърд.

— Предполагам — отвърна Савн.

Фърд стисна устни.

— Ми давай напред, тогаз.

Продължиха напред, като Фърд се сгъваше на две, за да мине през коридорите, където Савн вървеше изправен, докато не видяха примигващия светлик на факлите.

Савн извика:

— Влад? Аз съм, Савн. Фърд, продавачът на плодове, е с мен.

Чу се шумолене и на смътната светлина Савн успя да види как Влад извърна глава.

— Добре — отвърна той дрезгаво.

— Как си?

— Слаб. Но мисля, че съм малко по-добре.

— Чудесно.

— Съжалявам, че пропуснах срещата, Фърд. Радвам се, че си получил бележката.

Фърд го гледаше нащрек. После каза:

— Бе тя бележката дойде, ама чудно как е пътувала.

— Има ли значение?

— То туй е източняшка магия май. Чудно тогаз к’во си напра’ил и к’во ша напра’иш.

— Първо — каза му Влад, — ще ти дам злато, ако ми отговориш на няколко въпроса. Ходил ли си в… — Млъкна и погледна към Савн.

— Да изляза ли?

— Ако обичаш. Извинявай, но това предпочитам да е насаме.

Савн сви рамене уж че му е все едно, взе едната факла и се измъкна от пещерата. За негова изненада по-големият джерег го придружи. Още по-изненадан беше, когато установи, че това вече не го притеснява. Намери си удобно място под едно дърво, точно пред пещерата, загаси факлата и се настани с гръб, опрян на ствола. Джерегът кацна на най-близкия клон.

Савн го погледна и съществото; също го погледна, сякаш очакваше Савн да започне разговора.

— Бих искал да знам — подчини се Савн — за какво си говорят двамата там.

Джерегът го загледа с немигащите си змийски очи.

— И като заговорихме за това — продължи той, — бих искал да знам колко са се приближили търсачите до тази пещера. Ако знаех колко време ни остава, щях… е, всъщност не знам какво бих направил. Но ми се ще да знам.

— И щом аз ще задавам въпросите, какво всъщност направи Влад на Ма и Та? — продължи той. — Знам, знам. Омагьосал ги е.

Намръщи се и се загледа в земята между краката си. Още от по-предната нощ беше разбрал, че Влад ги е омагьосал, но му трябваше доста време, докато този факт стигне до ума му. Нещо зло имаше в това, да направиш такова нещо — да замъглиш с магия нечии очи, да замъглиш мислите — а всъщност не можеше да мисли за това като за нещо, сторено от източняка, лежащ безпомощен само на стотина разкрача вътре в хълма.

И си помисли също така, че дори сега, когато беше убеден, че Ма и Та са под влиянието на някакво заклинание, направено им от Влад, това като че ли изобщо не влияе на чувствата му. Просто не знаеше как да погледне на това. Гнева, който трябваше да е естествената му реакция, просто никакъв го нямаше.

Опита се да си представи как е застанал срещу полумъртвия Влад и го укорява за това, но въображението му изневери. Помисли, че няма да направи нищо, докато Влад не се почувства по-добре, но и това не му се струваше редно.

— Ти какво би направил? — попита той джерега.

Зверчето пъхна глава под крилото си и почна да се чисти, а после се хвана още по-здраво с нокти за клона и огледа наоколо, както му се стори на Савн, с умерено любопитство.

— Е, а аз какво чакам тогава? Няма да ида да го питам за Ма и Та. Защо съм тук? Да не би пак да се влошат раните му? А ще го церя ли пак, след всичко, което направи? Разбира се — не мога да го оставя да умре .

Загледа се в джерега, който сякаш изобщо не се интересуваше от проблемите му, и се намръщи.

— Знаеш ли, това, което трябва да направя, е да оставя Влад и да видя какво мога да направя за Ма и Та. Разбира се. Добра идея. Но какво мога да направя за тях? Те са омагьосани, а аз нищо не разбирам от омагьосване.

Замълча и усети как очите му се разшириха.

— Но Благия знае. Благия разбира от всякакви проклятия, а каквото и да е направил този източняк, не може да е чак толкова лошо. Точно така: Влад може сам да се погрижи за себе си, а аз трябва да намеря Благия.

И без повече разсъждения или въпроси стана и затича към селото…

В окрайнините имаше няколко души, стояха накуп и си приказваха, както винаги. Успя да различи Тиф, по изгърбената й стойка, и Дъскаря по косата му, имаше и други. В другия край също се движеха няколко души, но бяха твърде далеко, за да ги различи. Беше сигурен обаче, че видя фургон с два коня недалече от къщата на Витията, а Благия беше един от малкото (както и семейството на Савн), който впрягаше два коня.