Стивън Бруст - Атира

Оказа се толкова лошо, колкото се беше опасявал, ако не и по-лошо. Ма вдигна глава, кимна им и продължи да отделя семената лен. Та, който броеше чувалите, само им се усмихна и попита:

— Савн, не ти ли е време да ходиш при майстор Знахар?

— Да, Та — отвърна Савн, като се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Е, ами тръгвай тогава.

Савн наблюдаваше Полий, която явно се стараеше да скрие тревогата си.

— Не искате ли да разберете къде бяхме? — попита тя.

— Ами — каза Ма, надигна се и разкърши гръб, — нали вече сте си тук? Добре сте, нали?

— Да, но…

Савн я погледна многозначително и тя замълча.

— Ами, ние да се прибираме.

Ма и Та им кимнаха разсеяно и продължиха работата си. Савн и Полий не проговориха, докато не стигнаха до къщата, където Савн учтиво предложи на сестра си да се изкъпе първа.

Тя отказа и го попита:

— Какво им става?

— Какво да им става?

— О, я стига — каза Полий. — Много добре знаеш какво имам предвид.

Савн понечи да възрази, но се отказа и отвърна:

— Не знам. Мисля, че… Не, не знам.

— Какво мислиш?

— Все едно.

— Да не би Влад да им е направил нещо?

Савн извърна очи настрани и повтори:

— Не знам.

— Да не би…

— Не знам.

— Добре — каза тя нацупена. — Само не ми викай.

— Искаш ли да се окъпеш първа, или да влизам аз?

— Все ми е едно. Отивай. Не, аз първо.

— Хайде, пусни ме. Трябва да ходя при майстор Знахар.

— Тогава защо ме попита?

— Не знам. Няма да се бавя.

Савн се окъпа бързо и като излезе, отцепи през нивите, за да не минава отново покрай навеса и да му се налага пак да види лицата на Ма и Та. Също така заобиколи селото, въпреки че изпитваше ужасно любопитство дали продължаваха да търсят Влад.

Когато пристигна в къщата на майстор Знахар, го посрещнаха с думите:

— Не те очаквах днес. Как е пациентът ни?

— Добре беше, когато го оставих, преди около пет часа.

— Яде ли?

— Да.

— И няма треска?

— Никаква.

— Още ли е слаб?

— Много.

— Изпразни ли си корема?

— Не. Само пика.

— Хм. Не е добре, но не е и зле все още.

— Още ли го търсят?

Майсторът кимна.

— Не толкова сериозно, колкото в началото може би, но Витията настоя да продължат да го търсят, докато не се уверят, че си е отишъл.

— Изглежда, мислят, че си е отишъл.

— Витията сигурно го мисли, но това едва ли има значение. Боя се, че ще продължат да търсят и рано или късно ще стигнат до пещерите.

— Може да им отнеме много време.

— О, да. Ще им отнеме дни само докато претърсят пещерите — те са огромни, с много разклонения и влизат дълбоко навътре в скалите. Но все пак…

— Е, дано да не стигнат скоро до тях.

— Във всеки случай, Савн, източнякът не бива да остава дълго време сам.

— Добре — каза Савн. — Ще се върна веднага.

— Не, щом вече си тук, по-добре си почини малко. Можем да обсъдим процедурата, която си приложил. Искам да ти покажа какво точно си направил и защо е подействало, за да си по-уверен следващия път.

И с това се занимаваха следващия час: майсторът обясни проблема и лечението му, а Савн слушаше по-напрегнато от всякога. Разбра, че е различно, когато знаеш точно защо правиш нещо, когато наистина си видял някого пострадал и се учиш как да го спасиш.

След това разговорът им продължи по други въпроси около знахарското изкуство, но дори и тук Савн забеляза разлика в отношението на майстора: не беше толкова груб и се държеше с него някак по-уважително — сякаш като бе спасил източняка, Савн се беше доказал пред майстора Знахар.

В един момент майсторът спря по средата на обяснението от какви мисли трябва да се пази лице, което е в опасност или в треска, и каза:

— Какво те тревожи, Савн? Изглеждаш ми обезпокоен за нещо.

— Не съм сигурен, майсторе.

Майсторът го изгледа съсредоточено.

— Не си сигурен дали е трябвало да спасиш източняка, това ли е? Защото ако това ти е проблемът, не би трябвало да се безпокоиш. Нашият занаят е спасяването на живот — на всякакъв живот. Дори на добитък понякога. Да, ако изборът е дали да спасиш живота на човешко същество, или живота на един източняк, това е едно. Но в този случай ти си намерил един, който е бил ранен, и си го изцерил. Това не е измяна към Негова милост, че да има причина да те съди.

— Не е това, майсторе. Мисля, че е заради Ма и Та.

— Какво им е?

— Ами… просто се държат странно.

— Странно ли? Какво имаш предвид?

— Някак разсеяни изглеждат, сякаш са се отнесли някъде.

— Обясни ми какво имаш предвид, Савн. Бъди точен.