Стивън Бруст - Атира

Реши, че се връща отново и отново към това преживяване, защото то го беше озадачило и заинтригувало и защото бележеше някакво начало. Още тогава му се беше сторило, че е начало на нещо, но не беше очаквал, че ще се окаже началото на време, в което ще преминава от едно нереално нещо към друго. Ала сега, след всичко, което се бе случило, му изглеждаше донякъде логично.

Погледна Полий. А за нея истинско ли беше? Беше се смълчала, намръщена и съсредоточена. Надяваше се, че каквито и мисли да се въртят в главата й, няма да я отведат до някое място, от което ще й е трудно да се върне, защото това щеше да е наистина, наистина тъжно. А как ли щеше да се отрази на него , след като свършеше? Дали щяха да го спохождат кошмари през остатъка от живота му? Дали двамата с Полий щяха да се будят с писъци всяка нощ, без да могат да ги обяснят? Савн потръпна.

Усети, че Полий го поглежда умислено, и се сети, че тя го беше виждала с източняка и го беше чула да се съгласява, че нещо, което тя може — не, ще — сметне за престъпление, е оправдано. Помисли дали да не се опита да й го обясни, но разбра, че всъщност и той самият няма обяснение; щеше да изчака, докато тя самата повдигне въпроса, ако изобщо го повдигнеше.

След малко тя промълви колебливо:

— Савн…

— Да, Полий?

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Разбира се.

— Ти наистина ли харесваш Лоува?

— Влад, събуди се — каза Савн. — Мисля, че храната е готова.

— Буден съм — отвърна източнякът с толкова тих глас, че Савн едва го чу. — Дайте да я видим норската.

Савн изведнъж се зачуди колко от разговора им е чул Влад и реши, че поначало си е било глупаво да говорят за всичко това пред него. Взе шиша от камъните и го показа на Влад.

— Готова е — заяви източнякът. — Помогнете ми да се изправя.

Савн и Полий оставиха шиша на камъните и му помогнаха да седне.

— Искам да стана.

— Сигурен ли си, че можеш да… — каза Савн.

— И ми помогнете до нужника.

— А, добре.

Хванаха го под мишниците и му помогнаха да се вдигне, поведоха го през пещерата и го държаха прав, докато се облекчи. После го върнаха и му помогнаха да седне, с гръб до стената. Джерегите през цялото време щапукаха след тях. Той поседя няколко мига, вдишвайки дълбоко, след това кимна.

— Хайде да хапнем.

Докато му бяха помагали, част от норската беше прегоряла, но останалото беше добро.

Отначало ядоха мълчаливо. Савн реши, че норската е едно от най-вкусните неща, които е опитвал. Не беше сигурен какво смята Полий, но и тя се хранеше с голяма охота.

— Знаеш ли — каза изведнъж Савн, — току-що ми хрумна, че ако още ни търсят и ако са наблизо, миризмата ще ги доведе право при нас. — Отхапа отново от печената норска.

Влад изпръхтя и отвърна:

— Моите приятели трябва ли да го приемат като комплимент за избора на храната?

Савн предъвка и преглътна, след което отвърна:

— Да.

— Добре. Мисля, че пещерата е достатъчно дълбока и миризмата няма да излезе.

— Дано — каза Савн.

Полий продължаваше да се храни мълчаливо. Савн се чудеше дали е сърдита, но нямаше как да го разбере.

— Виното го прави вкусно — каза Влад. Гласът му изглеждаше вече малко по-силен; във всеки случай като че ли не се затрудняваше с говора. — Печенето на открит огън си е цяло изкуство и няма много общо с печенето във фурна или върху печката. Всъщност не ме бива много в това. Но знам, че виното винаги помага.

Савн се замисли дали наистина виното прави норската толкова апетитна, или е по-скоро заради обстоятелствата — дали все пак не беше от това все още не оставящо го чувство, че преживява някакво приключение. Разбираше, че има нещо нередно в това да го приема така, но какво можеше да направи? Седеше в пещера с източняк, който говореше как щял да убие Негова милост, и ядеше норска, хваната с магия…

— Влад — каза той изведнъж.

— Мм? — отвърна Влад. После преглътна и каза: — Извинявай. Какво?

— Винаги съм слушал, че ловенето с магия носи лош късмет, освен само за откриването на дивеча.

— И аз съм го чувал.

— Ами тогава — каза Савн — защо…

— О, това ли? Е, то не е точно магия. Поне не е пряка.

— Не разбирам.

— Все едно. Не е важно.

Савн реши, че може би никога няма да разбере какво смята Влад за „важно“. Най-дребните неща сякаш предизвикваха у него най-силна реакция, както когато Савн бе споменал, че хората на Негова милост не бяха използвали моргантски оръжия. Той поклати глава, зачуден.

Изведнъж Полий каза:

— Не можеш да убиеш Негова милост.