Стивън Бруст - Атира

— Нищо ли? Нали видя Юзда.

— Защо мислиш, че той е убил Юзда?

— А ти защо мислиш, че не е той? А онези хора на Негова милост?

— Те го нападнаха.

— Да, но все едно, какво търси тук? Кой е той?

Савн си спомни някои неща, които Влад бе избълнувал, докато гореше в треска, но не й отговори. Занесоха съчките в пещерата.

— Къде да запалим огъня? — попита Савн.

— Ей там. — Майсторът посочи към ъгъла. — Треската му спадна, но не е хубаво да го стопляме много. Изгори плата и поддържай огъня. Аз ще се върна утре. Вие също трябва да поспите.

Савн кимна. Тримата напалиха огъня и се увериха, че течението ще отнася дима от пещерата.

— До утре — каза майсторът и си тръгна без повече думи, като взе една от факлите да си свети в тъмното. Савн си направи възглавница от торбата на Влад и се изпъна на пода на пещерата.

— Уморен съм. Ще поговорим, след като поспя. — Всъщност се съмняваше, че изобщо ще може да заспи, но не искаше да го каже на сестра си.

Оказа се, че греши — заспа почти веднага.

Събуди се от някаква приятна влажна топлина на ухото си, придружена от гризване, което беше почти дружелюбно и гъделичкащо. Изтъркаля се настрани, но твърдият под на пещерата го събуди съвсем и като разбра какво го беше близнало по ухото, се стресна и едва се сдържа да не изпищи. По-малкият джерег защапука настрани — беше прибрал плътно крилцата си и поклащаше змийската си глава. Савн имаше чувството, че му се смее.

— Какво стана? — попита Полий.

— Нищо — отвърна Савн, усети, че се изчервил, и се помоли дано сестра му да не го е забелязала на смътната светлина.

После погледна към Влад. Източнякът се беше събудил и зяпаше в тавана. Явно не бе забелязал разигралата се до него комедия.

— Как си? — попита го Савн.

— Жаден съм. — Гласът му сякаш беше по-силен. Савн се зачуди колко ли време е изтекло и се изненада, като разбра, че е спал почти четири часа.

— Почакай. — Надигна се, смени изгорялата факла с нова, отиде в дъното на пещерата и се изпика, взе меха и даде на Влад да пие.

— Слаб съм — каза източнякът, след като се напи.

— Искаш ли да ядеш?

— По-късно.

— Ако искаш да се облекчиш, има едно място ей натам, но ще трябва да станеш и…

— Засега съм добре — изпъшка Влад.

— Там ли? — каза Полий. — Ей сега ще се върна.

Джерегът, който беше облизал Савн, направи същото с Влад и той се опита да му се усмихне. Савн ги гледаше със смесени чувства. След малко Влад каза, че е готов да хапне, и Савн и Полий му помогнаха. Хлябът беше баят, но все още ставаше за ядене. Влад отпи още няколко глътки вода, след това, с помощта на Савн, се облегна на близката стена.

Без никакво предупреждение или обяснение двата джерега изведнъж се обърнаха към изхода и излетяха от пещерата. Влад не изглеждаше изненадан. Савн се зачуди дали могат да виждат в тъмното, като прилепите и дзурите.

— Какво ще правим? — попита Полий.

— Не знам — отвърна Савн. — Зависи от Влад.

— Да правим ли? — немощно промълви Влад. — За какво?

— Ами, може още да те търсят.

— Да, сигурно ме търсят.

— Можеш ли да ни телепортираш оттук?

— Още не.

— Защо?

Влад се вгледа в лицето му и отвърна:

— Още съм слаб.

— О.

— Първо трябва да се съвзема.

— И после?

Влад го погледна озадачено, сякаш Савн го бе попитал жътвата преди сеитбата ли идва, или след нея.

— После трябва да убия лорд Мала чука, разбира се — каза той и сякаш това толкова дълго изречение съвсем го изтощи, защото се отпусна и заспа.

Тя усети мъката му като нишка, която ги свързваше, въпреки че не го изрази по този начин в мислите си. Но усети някаква болезнена тревога, която прониза съзнанието й и беше свързана с Даващия, с раните му.

Завихриха се над пещерите, малко под мътната небесна пелена, и започнаха да търсят над голите поля между селото и горите.

Мразеше да ловува.

Обичаше да лети и обичаше да търси по земята за храна, но не обичаше гонитбата и определено не обичаше битките. От една страна, беше сигурна, че ще се умори; от друга — можеше да пострада. И…

Последва някакво движение, малко и плахо, почти точно под нея. Каза го на любовника си, но остана спокойна. Двамата направиха бавен, ленив кръг. Напрегнатите й очи уловиха кафявото петно, което не се сливаше напълно с околната трева и храсти. Продължиха да кръжат над него и го подминаха, разделиха се и избраха най-добрите ъгли, от които да нападнат. Щом трябваше да се ловува, по-добре да го направят заедно.