Стивън Бруст - Атира

Майстор Знахар, за изненада на Савн, го поведе из гората по пътеки, за чието съществуване Савн изобщо не беше знаел. Винаги беше приемал, без много да се замисля, че никой на възраст над деветдесет години, освен може би ловците, няма да познава добре горите. Представата, че майстор Знахар познава или най-малкото помни гората край селото, го смая.

Вървяха бързо, въпреки няколкото спирания, за да наберат пирей и бъз, и намериха Влад още преди да се е мръкнало. Двата джерега засъскаха подозрително на майстор Знахар, който отскочи и замаха с ръце, сякаш искаше да ги прогони. Те не помръднаха, а продължиха да го гледат втренчено, сякаш се чудеха какво иска да постигне със странните си жестове.

— Всичко е наред — каза Савн. После повтори думите си, този път към джерегите. Усети, че майсторът го гледа, но джерегите се успокоиха, приближиха се до Влад и ги загледаха злобно.

— Като ни остане време — каза майстор Знахар, — ще трябва да ми обясниш това. — После коленичи до източняка. Вдигна бавно ръката му, без да откъсва поглед от джерегите. Те не помръднаха и майсторът пипна челото и бузата на Влад и се намръщи. — Струва ми се, че гори — каза той, — но не знам как е при източняците — може би кръвта им е по-топла от нашата.

Савн пипна челото на Влад и рече:

— Когато го оставих, беше по-студен от сега.

— Е, добре.

— Какво ще правим?

— Ще го занесем в някоя пещера и ще му свалим треската. Първо обаче да го увием в одеялото.

— Във всички одеяла ли? За да му е топло?

— Не, не. Просто за да го пренесем. Не бива да го увиваме, докато има треска.

— И аз така си мислех.

— Първо разгъни одеялото, по малко от всяка страна, за да можем да го държим… Не, обратно. Така. Сега вдигни главата му, а аз ще подпъхна ето тук… Ето така. Сега вдигни кръста му. Добре. Сега краката. Така. По-млад си от мен; ще хванеш от оня край.

— Един момент — каза Савн и надигна торбата с храната и каната с вода. Огледа се за миг да реши как да ги носи, но майстор Знахар внимателно ги окачи на краката на източняка. Савн отвори уста да възрази, но не можа да измисли точно как. Усети, че се изчервява, и се зарадва, че се беше смрачило.

Надигна одеялото откъм главата на Влад, а майстор Знахар го подхвана откъм краката. Вдигнаха го лесно.

— Майсторе — рече Савн, — вече става тъмно…

— Пътя го знам. Дай само да се обърнем… Ето така. Сега внимавай. Трябва да вървим бавно.

После тръгна навътре в леса, сигурно по някаква пътека, защото не им се налагаше нито да се спират, нито да забавят. Заслизаха по някакъв полегат склон и нямаше дори клони, които да се забърсват в лицето на Савн. Влад обаче сякаш ставаше по-тежък с всяка следваща крачка. Савн си спомни как беше вървял насън и съжали, че и това вървене не е толкова леко.

Стигнаха до каменното свлачище над пещерите и заслизаха. Савн започна да усеща умората от носенето на източняка, колкото и да беше лек. Влад застена тихо и Савн попита:

— Влад, как си? — Но източнякът не му отвърна с нищо смислено и след малко Савн каза: — Майсторе, може би оттук?

— Не помня как се слизаше до водата. Ти помниш ли?

Савн примига изненадано.

— Не, аз…

— Тогава насам. Спри. Трябва да запаля факла — освен ако не си се научил да виждаш в тъмното?

— Как можем да държим факла и да носим Влад?

— Ще ти пробия дупка в главата и ще я забуча в нея.

Савн реши, че са му отговорили. След като пуснаха грижливо Влад на пода на пещерата, майстор Знахар запали една от факлите, стисна я в юмрука си и посочи на Савн отново да вдигнат Влад.

Навлязоха навътре в пещерата. Савн водеше. Скоро започнаха да чуват капещата вода.

— По-нататък не можем — каза Савн. — За да стигнем до потока, трябва да минем по онази издатина и да слезем по една много тясна…

— Разбирам. Дай да го пуснем и виж как е треската му. — Влад отново простена и промърмори нещо, което прозвуча като „Сам го направи“.

Майстор Знахар опипа челото му и каза:

— Ти почни да му миеш челото със студена вода и намери нещо, с което да му вееш. Ще видя къде е инфекцията и дали можем да я премахнем. Дръж, увий това на лицето му. Аз да видя къде да оставя факлата… Виж!

Савн погледна накъдето сочеше майстор Знахар, но не видя нищо освен двата джерега, кацнали на пода на пещерата, със сгънати крила и загледани в ръцете им.

— Какво има?

— Проследили са ни!

— Те така си правят.

— Хм — изсумтя майсторът. — Добре.

Намери една пукнатина между две скали, в която да напъха факлата, запали друга и я закрепи на отсрещната стена на пещерата. Двете му сенки заиграха странен танц, докато се връщаше при отпуснатия неподвижен източняк. Савн продължаваше да мие лицето на Влад и да му маха за вятър с кожената кесия, която беше взел от стаята му.