Стивън Бруст - Атира

— Не — отвърна му непознат глас. — Ти си криле. Ти не летиш. Ти си полет.

Изненадата, че чува глас там, където нищо не можеше да съществува извън волята му, бе притъпена от самите думи. Какво означаваше да си полет? Вече беше загърнат в тъканта на съня, който бе сътворил, и в това мигновено объркване пропастта и светът изчезнаха, оставяйки го безтелесен и сред никъде, но той едва го забеляза, защото усещането за полет не го напусна, и Савн мигновено разбра, че тъкмо в това е отговорът.

— Значи мога да отида навсякъде. Мога да направя всичко.

— Да. — Гласът беше тих и отекваше странно в уши, които не бяха негови, с възраст и пол, които бе невъзможно да се определят, а и нямаше никакво значение.

— Но това е само сънят ми. Когато се събудя, не мога да летя и пътеката е само една.

— Това място винаги ще бъде тук.

— Но то не е истинско.

— Истинско ли? Не. Не е. Хитрината е в това да намериш това място по единствената пътека, която си мислиш, че имаш. Тогава може би ще намериш и други.

— Не разбирам.

— Знам.

— Тук живее Влад, нали?

— Понякога.

— Ти да не си Г’мон, Господарят на сънищата?

Отговорът бе придружен от смях, който му напомни за смеха на Полий.

— Не.

— Кой си тогава?

— Това е без значение.

Под него и около него прозираха точици светлина. Знаеше, без да го опитва, че може да се съсредоточи върху всяка от тях и да научи за нея, и щеше да е толкова важно, колкото да реши да го стори. Но как да избере между всички тях?

— Кое е от значение?

— Ти си от значение. Той е от значение.

— Той? Влад?

— Да.

— Имам нужда от помощта му.

— Да, имаш. Но той има нужда от твоята помощ повече, отколкото ти от неговата.

— Аз му спасих живота.

— Да. И ще му потрябваш отново.

— За какво?

— Бъди добър — отвърна гласът, стопи се и изчезна в някаква невъзможна посока. Савн се опита да го проследи и започна да се издига — нагоре, нагоре и нагоре. Света, който бе съградил, вече го нямаше, затова той реши да си създаде друг, докато се издигаше. Вече се катереше нагоре, гмуркаше се и се измъкваше от гъсто преплетени клони, които бяха корените на дървото на света. Чу странен звук, после усети хладина на лицето си. Тъмнината се бе превърнала в светлина, а не беше забелязал прехода. Усещанията се усилиха и сякаш станаха истински: вкочаненото рамо, пърхането на птица, миризмата на дървета и храсти.

Савн отвори очи.

— Беше се отнесъл далече — каза Влад.

Савн се ококори. Източнякът все още лежеше на гръб, но очите му бяха отворени. В ръката си държеше восъчната запушалка на каната с двете още стърчащи от нея кожени кании.

— А ти си се събудил — каза Савн.

— Да.

— Как си?

— Доволен, че съм жив, и изненадан.

— Аз…

— Не — прекъсна го Влад. — Не ми казвай. — Погледна странното устройство в ръката си, огледа кръвта и срязания край на ножницата на сабята си. — Май предпочитам да не знам как си го направил.

— Добре.

— Но ти дължа живота си и няма да го забравя. Къде ходи?

— Бях… ъъъ… мисля, че разглеждах.

— Как мина пътуването ти?

— Беше… не знам. Не съм сигурен къде точно отидох.

— Разкажи ми.

— Ами, бях сам, само че всички бяха там, и направих гора и вървях през нея, а после имаше една стена и прелетях над нея, и имаше един глас… — Савн се навъси. — Не мисля, че мога да го опиша.

— Това стига — каза Влад. — Отишъл си да навестиш сънищата си.

— Да. Знаех, че е сън, и знаех, че си го измислям.

— Хареса ли ти сънят?

— Да — отвърна Савн и се надигна. — Хареса ми.

— Това е добър признак. Винаги трябва да харесваш сънищата си.

Савн не знаеше какво да каже. От една страна, му се искаше да говори за това, но от друга — струваше му се много съкровено. Изчака Влад да го попита нещо, но източнякът само затвори очи.

— Имам малко храна — каза Савн.

— Не сега — промълви Влад.

— Смяташ ли, че можеш да се движиш?

— Не.

— Бих искал да те заведа на някое по-безопасно място.

— Значи знаеш, че съм в опасност?

— Видях боя.

— О, да. Извинявай. Беше малко като в мъгла. Как се справих?

— Как успя да…

— Не знам. Може би по-късно ще си го спомня.

Двата джерега се надигнаха, направиха няколко стъпки напред и отлетяха. Савн се опита да ги проследи с очи, но те скоро се изгубиха сред дърветата. След малко Влад каза:

— Тук няма никой.

— Все пак — отвърна Савн — бих искал да…

— След малко. В момента се чувствам много изтощен. Трябва малко да си почина. Но не е нужно да стоиш тук. Ще се оправя.