Стивън Бруст - Атира

— Изтърва ги.

— Кого съм изтървал?

— Всички. Заминаха да търсят източняка.

Савн усети как сърцето му се смъкна няколко пръста в гърдите.

— Защо?

— Защо ли? Защото уби от хората на Негова милост, затуй. Негова милост прати човек да ни извести, че след като е станало в нашето село, наша е отговорността да го намерим.

— О! Не знаят ли къде е?

— Не знаят — каза Тем. И го изгледа изпод вежди. — Защо? Ти знаеш ли?

— Аз ли? Че откъде да знам? Всички ли от селото отидоха?

— Всички, които бях тук, без мен и стария Димон. Аз останах да кажа на всеки, който намине по-късно.

— Димон не е отишъл с тях?

— Не. Каза, че не било наша работа, и се опита да ги разубеди. Мисля, че май беше прав. Ама никой не го послуша. Нарече ги сбирщина тъпи кратуни и изфуча.

— Къде ще търсят?

— Навсякъде. И ще пръснат вестта, тъй че твоите Ма и Та сигурно скоро ще го научат. Май трябва да се прибираш вкъщи.

— Май да.

Савн тръгна към вратата, но спря и се озърна през рамо. Тем не му обръщаше внимание. Тем също не бе пожелал да се меша в тълпата. Както и старият Димон, когото не познаваше добре. Но останалите? Лоува, Корал и Лем, и Тък? Защо почти всички в селото бяха толкова сигурни, че намирането и може би убиването на Влад е най-правилното нещо? Или, иначе казано, защо той самият не беше убеден? Дали не беше омагьосан? Не се чувстваше омагьосан.

Забеляза, че певицата го гледа. Без да мисли, отиде до масата й и каза без предисловия:

— А вие?

— Моля? — отвърна дамата и го изгледа.

— Вие защо не се опитвате да намерите Влад?

— Сигурна съм, че няма да съм им от полза — отвърна тя. — Пък и не живея тук, тъй че не мисля, че ще е уместно да се меся в работите ви.

— Аха. Но за него какво мислите?

— Извинявай, не разбрах въпроса ти.

— Искам да кажа, не ви ли притеснява какво могат да му направят?

— Какво пък, никой не може току-така да убива ратници на господаря, нали?

Савн поклати глава и в този момент забеляза, че Тем е влязъл отзад в кухнята, което му напомни за какво преди всичко бе дошъл.

— Извинете ме — каза на Сейра. — Май трябва да си ходя.

— Може да се видим пак — отвърна му тя.

Савн се поклони колкото можа по-вежливо, подмина я и се шмугна през завесата към стаите за гости. Намери стаята, в която беше отседнал Влад — позна я по голямата пътна торба на пода. Взе я, взе и едно грижливо сгънато одеяло от леглото. Уви ги на вързоп, надникна през прозореца и се измъкна навън през него.

Следобедът вече отстъпваше на вечерта, когато излезе на пътя за имението, но щом остави зад гърба си последните постройки, го догони вик:

— Савн!

Едва не побягна, но спря. Отново понечи да хукне, после спря и се обърна, вече разпознал гласа.

— Майсторе?

— Днес не дойде. Чаках те.

— Не, майсторе. Аз…

— Тръгнал си да търсиш из горите онова чудовище с мустаците като всички останали, нали?

— Ъъъ… не, майсторе.

— Не ли? Че защо не?

— А вие защо не сте с тях? — попита Савн.

Майстор Знахар изсумтя и се приближи.

— Така значи говориш на майстора си, а? — Но не изчака отговора му. — Не го познавам тоя източняк и нищо не ми е направил, тъй че защо да го трепя? Е, а ти защо?

Савн отвърна, без да съзнава какво говори:

— Искам да му помогна.

— Хм. Така и предположих. Защо?

— Ами, защото… Не знам. Спасих му живота, а ако го намерят…

— Спасил си му живота?

— Да, майсторе. Той беше ранен.

— Я ми разкажи.

Савн описа накратко и колкото можа — смислено боя, обясни за необичайната рана и описа какво беше направил с нея.

— Хмм. Не е зле. А направи ли ритуалите против инфекция?

— Не много добре, майсторе. Всъщност не ги знам още добре, а и билки нямах.

— Хмм. Тогаз бъди сигурен, че демоните вече са го хванали.

— Мисля, че най-лошото за него мина…

— Не и ако е пламнал отвътре.

— Но аз не мога да го преместя, а и ще му трябват одеяла, тъй че…

— Тъй че нищо. Можем да намерим нужните билки по пътя, стига да тръгнем веднага, докато още е светло.

— Да тръгнем ли, майсторе?

— Ще ни трябват и факли.

— Факли?

— В пещерите е тъмно, а по-безопасно място не мога да измисля. В къщата на Витията има факли, ама предпочитам да си взема от моите, да не би да не е тръгнал с другите — не мисля, че ще издържиш на въпросите му. Изчакай ме тук да ги взема. После ще идем да видим какво можем да направим за този твой приятел.