Стивън Бруст - Атира

Майстор Знахар надигна ризата на Влад, внимателно свали превръзката и каза:

— Не е зле.

— Кое, майсторе?

— Можеше и да е много по-лошо. Но няма инфекция, което ме озадачава. Треската…

— Може да е кракът му — каза Савн.

Майстор Знахар погледна превръзките, увити около бедрото на източняка (беше космато като на животно), и започна да ги развива.

— Продължавай да му вееш.

Савн то послуша и след малко майстор Знахар каза:

— Да, тука е.

Раната се беше променила за няколкото часа, след като Савн я беше превързал. Беше почервеняла, подута и мека и от нея се цедеше гъста бяла течност. Савн зяпна, по-скоро удивен, отколкото разтревожен.

— Измий му лицето и продължавай да му вееш.

— Ти какво ще направиш?

Майстор Знахар не отговори, а започна да вади разни неща от торбата си — стръкче лаит, шишенце с надпис „есенция от сънна трева“, още едно шишенце със светлокафяв прашец, хаванче и чукало — и ги подреди около себе си със стръковете пирей и бъз, които беше набрал по пътя. И отново, докато гледаше плавните движения на ръцете му, Савн си помисли за Влад.

— Измий му лицето — повтори майсторът и Савн го погледна виновно и се подчини. Челото на Влад беше станало още по-топло.

Савн започна да му вее, но майсторът му каза:

— Чакай. Вдигни ръката му ей така, че да мога да го накарам да изпие това.

— Какво е?

— Стрит корен от степниче, пирей и вода. Вдигни му главата — ей така. Сега я свали и почни отново да му вееш. Най-важното е да не изгаря от треска.

Майстор Знахар започна да опипва и да натиска раната, и да бърка в нея с някакъв сребрист инструмент, който Савн не помнеше да е виждал, и докато работеше, започна тихо да припява. Савн искаше да го попита за думите и за инструмента, и за цялата процедура, но не посмя да прекъсне заклинанието. Майсторът спря, колкото да му кимне към купчината билки и да му каже.

— Смачкай ги добре и добави малко вода.

Влад отново заговори — мърмореше някакви фрази, от които можеха да се разберат само по една-две думи.

— Не обръщаме внимание на бълнуванията на тези, които са под грижите ни — каза майсторът и продължи с тихия си напев.

Савн не отвърна. Подаде хаванчето на майстора, той го взе, без да прекъсва, и изсипа съдържанието му върху раната. После му го подаде пак и рече:

— Почисти го, смачкай шепа от ей тези, сипи три капки от това и добави още вода. После го накарай да го изпие.

Влад не спираше да говори и беше лесно да излее течността в гърлото му. Източнякът се закашля, но преглътна. Майсторът прекъсна баенето си и бъркането в раната.

— Забележи — каза той — колко са червени ръбовете на раната. Ръцете ти чисти ли са? Тогава пипни, ей тука.

Савн го направи, много предпазливо. Раната като че ли беше по-гореща от челото на Влад.

— Понякога — каза майстор Знахар — е възможно да се намери причината, превоза, с който Демоните са влезли в тялото. Този път успяхме.

— Какво? — попита Савн.

— Виждаш ли го, на върха на сондата?

— Какво е то?

— Мисля, че е парче от дрехата му, което е влязло в раната.

— От дрехата ли?

— Ние носим дрехи, глупчо, защо да не го правят и Демоните? Когато в тялото влезне късче плат, е почти сигурно, че духовете ще го яхнат, за да си намерят нов дом. Нашата задача е да ги пропъдим. Ето защо излях върху раната най-чистата вода, която можах да намеря, смесена с лаит, който демоните мразят, а листата на бъза прочистват. А през устата му сипахме малко сънна трева да му помогне да заспи, и степниче, която ще охлади душата му.

— Разбирам.

— Сега натискам… ето тук… и изгонваме демоните. Виждаш ли колко гъста и сива е течността? Това е сивото на смъртта. Известно е, че некромантите го използват за зли цели, затова го поставяме върху парче плат и след това старателно го изгаряме. Ето. Сега го отдели настрана, докато можем да напалим огън. Подай ми чист парцал.

Савн изпълни всичко. Споменаването на некромантите му напомни за Негова милост, но се постара да избие тази мисъл от главата си, като си каза, че трябва да се съсредоточи само върху задачата в момента. Докато посягаше към чистия парцал, двата джерега изведнъж се надигнаха като един, вторачиха се към входа на пещерата и изсъскаха.

Савн също погледна натам, но не можа да види нищо.

— Кой е там? — подвикна той.

Отговорът дойде сякаш от много далече и заотеква.

— Савн? Къде си?

Майсторът го погледна, вдигнал вежди. Савн взе една от факлите и закрачи към изхода на пещерата. Съскащите джереги тръгнаха по петите му.