Стивън Бруст - Атира

Савн изсумтя. Влад се опита да каже още нещо, но после затвори очи. Савн похапна малко хляб и сирене, после рискува да потърси поток и да напълни каната — отне му около час. Когато се върна, Влад все още спеше, но след малко отвори рязко очи и рече:

— Някой забиваше ли пирони в хълбока ми?

— Не, ти…

— Просто се чудех.

— Боли ли?

Влад сякаш нямаше сили да отговори на въпроса му; само стисна отново очи, после пак ги отвори, след това ги затвори още веднъж и заспа. Савн опипа челото му. Помнеше, че то е първото място, където нападат Демоните на треската, след като една рана ги е пуснала в тялото — помнеше как майстор Знахар беше седял край Лор от Голям чукар цели три дни, като миеше главата му и му баеше. Но челото на Влад като че ли беше по-скоро изстинало. Може би кръвта на източняците беше по-студена, отколкото на човешките същества.

Хрумна му, че влажните компреси и баенето най-малкото няма да навредят. Взе няколко окървавени парчета от плата, които бе използвал за първата превръзка, намокри ги и ги постави на челото на Влад, като в същото време редеше малкото думи, които беше запомнил от баенето против Демоните на треската. Освен това се опита да накара Влад да пийне малко вода и донякъде успя, въпреки че повече вода изтече по лицето му, отколкото влезе в устата му. Савн продължи с баенето и с компресите около половин час, докато не забеляза, че Влад се е събудил и го гледа.

— Как се чувстваш? — попита го Савн и странно защо се почувства гузен.

— Изтощен — отвърна Влад. — Хълбокът ме боли като… а бе, боли.

— Можеш ли да ядеш?

— Не.

— Трябва да ядеш.

— След малко.

— Добре. Вода искаш ли?

— Да.

Савн му даде да пийне още малко.

— Споходиха ме странни сънища — каза Влад. — Не мога да преценя колко от тях са истински. Да съм се бил наскоро с шестима много едри мъже с мечове, с ливреята на атира?

— Седем бяха, мисля.

— И един от тях ме рани?

— Двама или трима.

— А аз свалих няколко от тях?

— Да.

— Значи това поне беше истинско. Боях се, че така ще излезе. А някой да ме е впрягал с кон и да ме е използвал за оран?

— Не.

— Подозирах, че това е сън. Имаше ли трима дребосъци, които седят около мен и спорят кой коя част да вземе от тялото ми и какво да правят с останалото?

— Не.

— Добре. За това не бях много сигурен. — Изведнъж лицето му се изкриви от болка, челюстите му се стегнаха и очите му примижаха. — Хълбокът наистина ме боли — каза Влад, някак съвсем между другото.

— Съжалявам, че не мога да направя нещо — каза Савн. — От спирането на болка много не разбирам…

— Аз разбирам. Но вещерството ще ме убие, а от магьосничеството ще ми се пръсне мозъкът. Все едно. Ще мине. Надявам се. Говорих ли, докато сънувах?

— Бълнуваше, когато те намерих, но не можах да чуя думи. После, по-късно…

— Да? — подкани го Влад, след като Савн не продължи.

— Казваше разни неща.

— Какви неща?

Савн се поколеба.

— Спомена разни имена.

— Какви имена?

— Коути беше едното.

— Аха. А другите?

— Не ги помня. Мисля, че викаше: „Кийра“.

— Интересно. Друго какво?

— Единственото друго нещо, което успях да разбера, беше „завий в другата посока“.

— Хм. Предполагам, че е било ужасно важно.

— Смяташ ли, че можеш да вървиш?

— Защо?

— Не знам. Мисълта да те оставя тук ме изнервя. Просто сме близо до пътя за имението и…

— И може би ще тръгнат да ме търсят. Да. За съжаление, наистина не смятам, че мога да се движа.

— Тогава трябва да ти донеса още одеяла, вода и храна. Влад се взря в лицето на Савн, сякаш се мъчеше да намери там решението на някаква загадка. После затвори очи.

— В каната има прясна вода — каза Савн. — Има и малко храна.

— Ще се оправя — увери го Влад.

— Добре.

Савн стана и пое към пътя за имението, който щеше да го върне в селото.

Чу тълпата, преди да я е видял, което му даде възможност да свърне встрани от пътя, преди да стигнат до него. Тъкмо изкачваше последния хълм преди къщата на Тем и до ушите му доехтяха неразбираеми гласове, последвани от топуркането на много крака. Скри се в крайпътните храсти и изгледа как селяните се спуснаха от хълма и го подминаха. Бяха трийсетина души, няколко лица позна. Повечето носеха вили и брадви, в няколко ръце имаше и ножове. Изглеждаха мрачни и възбудени.

Изчака няколко минути, след като го подминаха, и затича към къщата на Тем. Вътре беше празно, както бе очаквал. Тем бършеше масите с парцал, а певицата Сейра седеше сама на една маса с инструментите си и чаша вино. Щом Савн влезе, Тем вдигна глава и го погледна.