Стивън Бруст - Атира

— Спокойно — каза им той, — всичко е наред. — Но не беше убеден, че са му повярвали — във всеки случай продължиха да съскат.

Намери Полий на петдесет стъпки отвън, явно объркана между няколкото разклоняващи се пътеки.

— Какво правиш тук?

— Тръгнах след теб — каза тя.

— Защо?

— За да видя какво… Ауу!

— Не бой се — успокои я Савн. — Няма да те нападнат. — Дано само да не грешеше.

— Тия същите ли са, дето…

— Не е важно. Хайде, ела с мен. Мъчим се да изцерим източняка.

— Знам. Видях те.

Джерегите гледаха подозрително Полий, но като че ли не се канеха да я нападат. Савн я поведе навътре, където майстор Знахар се грижеше за Влад, и каза:

— Това е сестра ми.

Майсторът изсумтя:

— Хайде, хващай се на работа.

Полий си замълча.

Савн коленичи и пипна челото на Влад. Все още беше горещо, а също така и мокро от пот.

— Намокри му главата — каза майстор Знахар. — И ще те науча на заклинанията. Ще ги изредим заедно и ще чакаме.

— Савн… — почна Полий.

— Мълчи — прекъсна я Савн.

След около час майстор Знахар докосна челото на Влад и каза:

— Треската му се махна. Сега трябва да го оставим да поспи.

— Гърлото ми съвсем пресъхна — оплака се Савн.

— Трябва да упражниш баенето — каза майстор Знахар. — Понякога ще ти се наложи да прекарваш много часове, без да правиш нищо друго, освен да седиш и да повтаряш заклинанията. Твоят източняшки приятел има късмет.

Савн кимна и попита:

— Колко ще спи?

— Не се знае. Сигурно ще е дълго. Но щом се събуди, ще иска вода и…

Влад изсумтя, отвори очи и този път изражението му беше умно и разбиращо. Двата джерега, забравени в другия край на пещерата, долетяха и заподскачаха край главата му. Полий, която през цялото време не беше продумала, гледаше с широко отворени и блеснали от светлината на факлите очи.

— Не мога да те разбера — каза Савн на Влад.

Източнякът отвори уста, затвори я и после каза:

— Кой…

— Това е майстор Знахар. Той прогони треската ти.

— Треска ли? — Гласът му излезе почти на шепот.

— Да.

Влад бързо се озърна към джерегите и към Полий, след което кимна на Савн.

Майстор Знахар каза:

— Искате ли вода? Храна?

— Да — отвърна Влад. — И да.

Майсторът кимна на Савн и той помогна на Влад да отпие от меха.

— Имаш ли храна?

— Да. Хляб, сирене, зелен лук, грудки и малко подправки.

— Помогнете ми да седна — изпъшка Влад. Савн погледна Полий. Тя се поколеба, но после му помогна да надигнат източняка. Той седна и вдиша няколко пъти бавно и дълбоко. На светлината на примигващите факли лицето му изглеждаше по-измършавяло от обикновено. — Вода…

Савн му помогна да отпие.

— Сложете ме да легна — каза Влад.

Двамата с Полий му помогнаха да се смъкне и щом отново се изпъна по гръб, дишането му се успокои. Затвори очи и след няколко минути гърдите му се заиздигаха и заспускаха нормално. Едва сега Савн забеляза миризмата на потта му — също като човешка пот, след като си работил много или когато си болен.

Тъкмо когато реши, че Влад е заспал, източнякът отново отвори очи и каза:

— Храна.

— Ей сега ще… — почна Полий.

— Чакай — спря я Савн. — Аз ще я донеса.

Намери торбата и извади храната. Докато разчупваше хляба, забеляза, че ръцете му треперят.

— Какво да му дам? — попита майстора.

— Хлябът е добре, и може би малко сирене.

— Сложи и зелен лук — каза Влад, — и каквито подправки имаш.

Савн го послуша, после се намръщи и пак попита майстора:

— Може ли?

— Става. Сол и чубрица можеш да сложиш. Но не прекалявай с лука.

Савн хвана главата на Влад и я надигна. Влад отхапа с мъка няколко залъка, след което поклати глава и поиска вода. Савн му даде, Влад отново се отпусна и този път наистина заспа. Докато спеше, Савн също опита да хапне залък. Не беше зле. Предложи малко и на сестра си, но тя поклати глава за отказ.

— Сега ще спи доста — каза майстор Знахар. — Хайде да напалим огън.

— Безопасно ли е да го оставим сам?

— Да. Но ако сестра ти иска да ти помогне да съберете дърва, аз ще го наглеждам.

— Ще ми помогнеш ли, Полий?

— Добре — каза тя.

Взеха едната факла и излязоха навън.

— Савн — заговори Полий, след като останаха сами. — Какво е…

— Защо ни проследи?

— Помислих, че ще знаеш къде е той.

— Е, позна. Сега какво? Ще кажеш ли на Витията къде сме?

— Не знам.

Събраха съчки под рехавите дървета над пещерите.

— Защо му помагаш? — попита тя.

— Защото ми е приятел и защото всички останали са тръгнали да го гонят, а той не е направил нищо.