Стивън Бруст - Атира

— Вярно — отвърна Влад намръщено. Стисна очи, после отново ги отвори. Загледа се право напред, като че ли озадачен, после поклати глава, сякаш отхвърли някаква мисъл. — Друго какво казах?

— Много работи. Повечето не можах да го разбера. Имаше имена, и разни други неща.

— И?

— И каза: „Няма да убивам повече за вас“.

— О. — Влад сякаш се замисли. — Друго?

— Малко преди да заспиш каза, че ще убиеш Негова милост.

— Нима? Сигурно съм бил много уморен.

— За да го помислиш ли? — попита Савн. — Или да го кажеш?

Зачака, но Влад не отговори на въпроса му.

— Все пак защо го мразиш толкова? — попита Савн.

Ноздрите на Влад се разшириха. Когато заговори, гласът му беше почти нормален.

— Той е некромант. Борави с души. Когато му потрябва някоя, взима я и прави с нея каквото си иска. Разбираш ли за какво ти говоря? Означава ли това нещо за теб? Би ли ти харесало, ако изведнъж, ей така, ти вземат живота, без нищо да си направил, без за нищо да си виновен, само защото на някой му е потрябвала душата ти, както на теб може да ти потрябва някой парцал? Що за човек може да направи това, Савн?

После се отпусна и като че ли отново заспа.

След няколко минути Полий се върна и каза:

— Намерих два камъка, които може да свършат работа. Но ще трябва да ми помогнеш да ги донесем.

— Добре.

— Той събуди ли се?

— Да.

— Каза ли ти нещо?

— Да. Наистина иска да убие Негова милост.

Миризмата на печащата се норска изпълваше пещерата. Влад продължаваше да спи, а Савн и Полий продължаваха спора си.

— Продължавам да твърдя, че трябва да кажем на някого — заяви Полий.

— Въпреки че никой няма да ни повярва?

— Въпреки това.

Джерегите ги гледаха стъписани. Савн се надяваше, че не ги разбират. И можеше само да се надява, че е прав.

— Въпреки че Негова милост не е в никаква опасност?

— Откъде можеш да си сигурен?

— Никой не може да го убие, защото крие душата си в магическа кутия.

— Да, но все пак трябва да…

— Дори да убият Влад, ако го намерят?

— Знаеш ли, може пък да лъже за това — каза Полий.

— Не мисля, че лъже — отвърна Савн.

Полий понечи да каже нещо, погледна спящия източняк и затвори уста. Савн обърна още веднъж шиша. Закапа мазнина; огънят лумна и отново се сниши. Устата му започна да се изпълва със слюнка, а стомахът му заръмжа.

— Колко още? — попита Полий, която явно изпитваше същото.

— Не знам. Как познаваш, когато е готово?

— Ами, трябва да стане кафяво отвън. Само че Та винаги го нарязва.

— Да, но за какво трябва да гледаме?

— Предполагам, че просто изглежда готово.

Савн се намръщи, взе камата на Влад и сряза норската. Част от месото беше станало бяла, но част изглеждаше още кървава.

— Е?

— Не знам как трябва да изглежда норската — каза Полий. — Никога не съм яла норска.

— Мисля, че още не е готова. Дай да я допечем още малко.

— Гладна съм — каза Полий.

— И аз.

Тя се загледа в огъня и печащото се месо. След малко промълви:

— Защо мрази толкова Негова милост?

— Не знам точно. Но смята, че Негова милост е убил Юзда и…

— Не е възможно! — възкликна Полий.

— Защо не? — каза Савн.

— Ами, защото просто не би могъл да го направи.

— Не знам. Но Влад мисли така и предполагам, че е харесвал Юзда или нещо такова.

— Харесвал го е? Те какво, да не са били любовници нещо?

— Не знам.

— Сигурно са били — каза Полий. — Не убиваш някой само защото е убил някой, когото харесваш, нали? Ако се правеше така, досега щяхме да сме избили всички войници във войската.

— Е, не знам дали е същото.

— Защо да не е?

— Защото… Не знам. Може и да си права.

— Бас слагам, че са били любовници.

— Значи вече мислиш, че наистина го е убил Негова милост?

— Е, не, не казвам това.

— Тогава какво?

— Ами, просто, че може би Влад смята така.

— Изглежда съвсем сигурен.

— Тъй ли? Той е източняк. Те може би винаги са такива.

— Може би — отвърна Савн и замълча.

Даде си сметка, че всичко това си е чисто приключение, и го чувстваше точно така. Да, имаше нещо ужасяващо, но също така и нещо непривично, като в приказка… не беше съвсем като нещо истинско.

Савн никога не беше виждал да убиват хора, но ето го този източняк тук, до него, който говореше много сериозно как щял да убие Негова милост. Сякаш всичко това не беше в спомените му, сякаш го беше чул в някоя песен. Пещерата си беше истинска, както и чувството, че се е замесил в нещо, за което ще може да разказва истории през остатъка от живота си; но смъртта и опасността му се струваха някак далечни, не присъстваха реално, също както когато бе застанал пред къщи.