Стивън Бруст - Атира

Влад я изгледа мълчаливо.

— Полий… — почна Савн.

— Да — продължи тя. — Гледаше Влад. — Не можеш.

— Щом казваш — отвърна Влад.

— Но искаш да го направиш. Знам го.

— Полий…

— Само от любопитство — каза Влад, — защо да не мога да го убия?

— Защото е чародей.

— Е, и?

Полий се намръщи.

— Казват, че той изобщо не може да умре, защото магията му го пази. Казват, че в замъка му имало стаи, в които той само влиза и после излиза по-млад, и че винаги е толкова стар, колкото иска да е. Казват, че…

— И колко от всичко това го вярваш?

— Не знам — отвърна Полий.

— Вярно е, само че… — почна пак Савн.

— Вярното е, че е магьосник.

— Ами тогава?

— Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона.

Савн не можа да намери отговор на това и си замълча. Погледна Полий, но тя само гледаше Влад сърдито. В целия този разговор имаше нещо нереално — нелепо беше да си говорят за убийството на Негова милост все едно, че обсъждат цената на лена. Имаше една случка, някъде преди пет години, когато той, Корал и Лан се бяха напили и им стана лошо. Това, което най-ясно си спомняше от онази случка, освен че през следващата неделя трепереше да не би Ма и Та да разберат, беше, че седеше с наведена глава, вторачен в масата, и бавно запомняше всяка драскотина по нея. Споменът се върна толкова внезапно, че за малко да пробуди в него и онова замайване и гадене, което беше изпитвал тогава.

Накрая промълви:

— Ами ако наистина е немрящ, както сам каза?

— Немрящ е — отвърна Влад. — Това само прави работата малко по-трудна, нищо повече.

— Значи признаваш, че се каниш да го направиш — каза Полий със същия тон, с който упрекваше Савн, че е скрил някое камъче от играта под одеялото.

— И какво от това? — каза Влад. — Мислиш ли, че просто ще се оставя да ме убие?

— А защо просто не се телепортираш някъде далече? — попита Савн.

— Хе — каза Полий. — Да се телепортира? Че той ако го можеше, щеше и пръста да си оправи.

— Полий…

— Първо — обърна се Влад към Полий, — аз не съм лечител. Един лечител, който разбира от магия, можеше да ми излекува ръката, стига да го бях намерил навреме. Сега вече ще е доста трудно, пък и от доста време не съм срещал някой толкова добър.

— Второ — продължи той, обръщайки се вече към Савн, — никога не се опитвай да прилагаш сложна магия — а телепортирането е сложна магия, — когато си слаб телесно. Слабостта разстройва ума и това може да се окаже фатално. Правил съм го, когато се е налагало, и пак ще го направя, ако потрябва. Но съм имал късмет, а не обичам да завися от късмета.

— Трето — добави Влад, обръщайки се към двамата, — наистина имам намерение да убия Лораан — барон Мала чука. Но в момента не съм във форма да го направя. Той знае, че искам да го убия. Уби Юзда, за да ме привлече да го направя, тъй че когато се опитам да го убия, да може той да ме убие. Все още не ми е ясно какво точно става, затова не знам как ще го убия. Ако знаех, със сигурност щях да ви го кажа. Нямаше да ви кажа всичко това, ако вече не се бях издал и ако не се чувствах задължен към вас. Но това е положението. Казах ви плановете си, поне доколкото имам такива. Ако решите да ме издадете, не мога да ви спра.

Погледна ги отново и зачака. Накрая Савн каза:

— Не знам какво да правя.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий.

— И после какво?

— Не знам.

Савн погледна източняка, който ги гледаше спокойно, с безизразно лице.

— Тя е права — каза Савн. — Наистина трябва да се приберем У дома.

— Да — каза Влад. — Аз ще остана тук.

— Сигурен ли си?

— Да. И каквото и да се случи, никой поне няма да може да ме изненада.

Савн погледна към джерегите и кимна.

Влад отново се отпусна на стената и притвори очи.

— Сега мисля да поспя. Ще ми помогнете ли да легна?

Дадоха кокалите на джерегите, които като че ли останаха много доволни. Савн искаше да се сбогува с Влад, но източнякът беше заспал дълбоко. Двамата с Полий излязоха от пещерата и примигаха на яркото следобедно слънце.

Тръгнаха си към дома.

По негласно споразумение хванаха по-дългия път, без да минават през селото; затова не срещнаха никого. Савн се чудеше дали все още има групи, които да търсят Влад, и дали Ма и Та са се включили. Мисълта за Ма и Та го изпълни със смътно безпокойство, по-силно от страха за възможното наказание, което щяха да му наложат, че беше останал навън през цялата нощ. Мъчеше се да си обясни защо и в един момент си спомни колко странно се бяха държали в нощта, когато Влад бе дошъл до дома им — и разбра, че не се бои от това какво щяха да кажат Ма и Та; боеше се от това какво няма да кажат.