Стивън Бруст - Атира

Отново разтвори раната с пръстите на лявата си ръка и се помъчи да напъха острия ръб на ножницата в нея. Беше съвсем плътно и кожата покрай раната леко се разкъса, но успя да покрие дупката, загръщайки външния ръб на раната около ножницата. Задържа я на място колкото можа по-здраво — съжали, че не бе измислил начин да я закрепи, без да използва ръката си. Е, с малко късмет кожата на Влад щеше да я запуши, а нямаше да се налага да е задълго.

След това захапа с уста канията на камата, стисна още по-здраво с лявата си ръка и вдиша през канията.

Резултатите бяха смайващи.

В каната се чу къркорене и Влад трепна; Савн едва успя да задържи ножницата на сабята на мястото й над раната. Но я стисна здраво и когато се осмели да погледне източняка, почти не можа да повярва на промяната. И двете страни на тялото му вече се разширяваха равномерно, а гърлото му вече не беше извито под толкова нелеп ъгъл — Савн беше мислил, че и да се получи, едва ли ще е толкова бързо. Изведнъж се уплаши да не би да се е престарал, въпреки че не знаеше дали е възможно, нито какви ще са последствията.

Съжали, че не бе обърнал повече внимание на нормалния тен на Влад, но кожата му определено беше загубила пепелявия си цвят, а и устните му вече не бяха толкова посинели. Беше престанал да мята ръце и дишането му беше станало по-дълбоко и бавно.

— На това му се вика бързо — подхвърли Савн на джерегите. По-малкият изсъска, разпери криле и остана така неподвижен. „Може би ми показва, че е доволен“ — обнадежди се Савн.

Следващата стъпка обаче беше най-трудната: да запуши раната, без да позволи белият дроб на Влад да се смъкне отново.

Лявата му ръка продължаваше да притиска ножницата в раната от лявата страна на Влад; той увеличи натиска колкото бе възможно и взе камата в дясната си ръка. Един от джерегите изсъска.

— Млъкни — каза му Савн разсеяно. — Мъча се да му помогна.

Да изстърже с ножа късчета от восъчната запушалка, докато в същото време държи здраво раната, беше може би най-трудното, което бе правил някога — ако се беше наложило да бърза, сигурно изобщо нямаше да може да се справи. Но сега толкова се беше съсредоточил, че почти не забеляза, когато Влад отново заговори, този път с думи, макар и без някакъв особен смисъл зад тях. Савн го чу, че говори, но не му обърна внимание.

След като плоското на ножа се покри със стружки восък, той ги изсипа върху едно от парчетата плат на камъка, след което се залови отново, преди да му е останало време да помисли колко трудно е всъщност. Следващото го изтърва, остави го на земята и се захвана отново, като този път успя да го изсипе върху плата. После — още веднъж.

Това може би стигаше.

Восъкът се бе разтопил и доскорошният плат вече трябваше да свърши работа като кръпка, не пропускаща въздух. Той я вдигна за единия край и я развя, за да се охлади.

— Готово — каза на джерега. Съществото го гледаше мълчаливо.

Савн поднесе внимателно кръпката над раната, почти в същия момент успя да измъкне импровизираната тръба и плесна плата отгоре.

Влад простена веднъж, но за щастие не започна да се мята. Савн изгледа внимателно движението на гърдите му — издигаха се и се спускаха равномерно. Задържа кръпката на място и взе по-дългите ивици, за да ги увие около тялото на източняка.

Един проблем, който не бе предвидил, беше колко ще е трудно да прекара плата под гърба на Влад, като в същото време внимава кръпката да не се изплъзне от раната, което щеше да отвори сърдечната кухина и щеше да се наложи да повтори всичко отначало. Накрая трябваше за миг да пусне кръпката, но за щастие восъкът я задържа достатъчно дълго върху кожата, докато Савн пъхне ивицата плат под Влад. После уви още две платнени ивици около Влад и ги стегна, колкото можа.

Накрая издиша все едно, че беше сдържал дъха си през цялото време, и каза:

— Не мога да повярвам, че го направих.

Изправи се, олюля се и се подпря на близкото дърво. Забеляза, че ръцете му треперят. Беше глупаво. Защо трябваше да треперят сега, след като всичко бе свършило? Е, все пак добре, че не бяха се разтреперили по-рано.

По-малкият джерег му изсъска сърдито. Като че ли гледаше напрегнато левия крак на Влад, където кръвта се беше просмукала през крачола му.

— О — каза уморено Савн. — Да. Е, едва ли кърви чак толкова много, иначе щеше вече да е умрял.

Джерегът обаче му изсъска отново. Савн въздъхна и се върна при Влад, сряза крачола му, дръпна го и откри раната, която продължаваше да кърви, макар и не толкова обилно. Наплиска я с вода, за да може да я разгледа по-добре, както и за да махне Демоните на треската от нея.