Стивън Бруст - Атира

Дъхът на Влад продължаваше да излиза рязко и плитко. Странното обаче бе в това, че само едната страна на гръдта — лявата страна, далече от раната — се вдигаше и смъкваше. И това, което притесни Савн покрай странното движение на гръдта, бе, че беше виждал или чувал за нещо такова.

Къде? И кога?

Погледна отново лицето на Влад. Беше посивяло, но не повече, отколкото допреди малко. Погледна отново гърдите му, лявата страна, която се вдигаше и спадаше рязко, и дясната, която почти не помръдваше. Беше му сякаш познато и в същото време — съвсем ново. Затвори очи и се помъчи да си спомни думите на майстор Знахар.

— Намерих го, защото го търсех. Не можеш да го видиш лесно…

Не можеше да е това, защото това можеше да се види лесно.

— Търсех го, защото намерих счупено ребро. А реброто го намерих, защото то беше ранено в хълбока.

Чакай малко. „То?“

— … нещо, което лесно можеш да видиш у едно прасе. — Да! Свинята-майка на Качуларя, намушкана от козата им. Цели десет минути Качуларя се беше молил на колене на майстор Знахар да я прегледа, защото Израждащия беше заминал някъде, и майстор Знахар най-накрая се беше съгласил, само защото реши, че Савн може да научи нещо полезно. — Много приличаме на свинете отвътре, Савн — беше му казал майсторът, при това без никакъв намек за шега. Да.

Влад продължаваше да бълнува. Савн се постара да не му обръща внимание, за да си спомни какво беше казал майсторът. Не беше чак толкова отдавна.

— … пробиваш дупка в сърдечната кухина, тъй че дробът се е смъкнал… не, не сърцето, сърдечната кухина, където са сърцето и белият дроб. Същото може да се случи и с човек. Ще го научиш някой ден. Бягай сега ми донеси една бутилка със запушалка и ще видиш какво мога да направя с две тръстики. Добре, че е свиня — дробовете им са същите като нашите, което ти казах вече преди половин час, само че сигурно не си ме слушал, както обикновено. И това ще го научиш някой ден. Хайде тичай, преди това миризливо животно да ми умре и да ме изложи.

Всичко, което стана по-нататък, се върна в ума му, а с него — и смътната надежда. Имаше водата, която бе донесъл, за да пие Влад и за да отмие от раната Демоните на треската, разполагаше дори с восъчната запушалка, но нямаше тръстика, нито нещо, с което да я замести; нито едно от растенията, които вирееха наоколо, не беше кухо и достатъчно широко, за да свърши работа, а щяха да минат часове, докато се добере до реката и се върне. Влад едва ли щеше да преживее толкова.

Погледна сабята до Влад. Ако беше куха, щеше да е идеално: дълга и гъвкава…

Зяпна празната ножница на бедрото на Влад. Дали беше направена добре? Савн беше пил от кожен мях; кожата със сигурност можеше да задържа вода.

Трябваше да побърза, но все пак имаше малко време да помисли. Щеше да изгуби по-малко време, ако измислеше какво трябва да направи, стъпка по стъпка, преди да предприеме нещо. Ножницата му даваше някаква надежда; започна да се убеждава, че всичко, което щеше да му трябва, е тук, подръка, стига да можеше да го намери; трябваше само да го направи добре още от първия път. Как можеше да пробие дупката? Не, това не се налагаше; мечът, пронизал Влад, беше направил чудесна дупка; трябваше само да я затвори, докато я използва, и после да я запуши отново. Но как?

Е, колкото до първата стъпка, ръката му щеше да се оправи съвсем добре, но следващата? Чаршафът, който беше взел от къщата на Тем, със сигурност пропускаше въздух; как можеше да го направи непропусклив? Нещо, което е водонепропускливо дали не пропускаше и въздуха? Трябваше да е така — как може въздухът да премине, след като водата не може? Ами тогава, ако успееше да намери свещ, можеше да разтопи восъка върху парчето плат от чаршафа.

Свали колана на Влад, намери кесията му, изсипа я и прегледа съдържанието й. Имаше кремък (за какво му е на един вещер кремък?), няколко странни игли за шиене (но без конец), няколко парчета хартия, кесийка с няколко златни монети, както и няколко сребърника, намотка тел, няколко малки глинени шишенца като тези, в които майстор Знахар държеше отварите си, но свещи нямаше. Е, това беше обяснимо, за какво ще му е на един вещер свещ? После се намръщи… восъчната запушалка на каната с вода? Трябваше да разтопи восъка, но можеше да свърши работа. Значи му трябваше огън. Добре, дървета наоколо колкото щеш, можеше да опъне плата до огъня, после да остърже от восъка и да го постави върху платното, където можеше да го стопи и така да го направи непропусклив за въздух, за да покрие раната; не беше нужно парчето да е много голямо — самата рана не беше повече от един пръст широка.