Стивън Бруст - Атира

Седна до Полий и забеляза, че ръката му трепери. Скри я в скута си под масата. Тя му каза, сякаш не се беше случило нищо особено:

— Няма ли да закъснееш за майстор Знахар?

— Сигурно.

След малко го попита:

— Защо избяга?

— Уплаших се.

— И аз.

— А защо не избяга?

— Твърде уплашена бях, не можех да помръдна.

— Сега добре ли си?

— Мисля, че да. Но още треперя.

— И аз.

Савн забеляза, че са влезли няколко души, привлечени от случилото се като от някаква непонятна магия. Говореха си тихо и сочеха прекатурените маси и столове, които Тем беше почнал да изправя.

— Трябва да се прибираш вкъщи — каза Савн.

— Да — отвърна Полий. — Ти ще ходиш ли при майстор Знахар?

— Да, ще… Не знам. Искам само да поседя малко.

Очите на Полий изведнъж се ококориха.

— Нямам търпение да го разкажа на Слий!

И докато Савн успее да отвърне нещо, или дори да се сети какво да каже, вече беше станала и тичаше през вратата.

След като помисли малко, той стана и отиде при Тем, който беше приключил с чистенето на пода, и го помоли за храна. Тем му даде и голяма торба, в която да я сложи. Не прояви любопитство за какво му е на Савн тази храна, а може би също беше толкова стъписан от случилото се, че умът му се беше размътил. Взе и една кана с вода, запечата я с восък и я напъха в торбата с яденето, като я сложи на дъното, да не смачка всичко останало.

Савн се измъкна през задната врата и намери една празна стая, от която взе кърпа, чаршаф и одеяло. Влад щеше да може да плати на Тем за всичко това, стига да…

Излезе и почна да се чуди къде да търси. Влад явно се беше телепортирал и го беше направил по-бързо, отколкото Савн можеше да допусне, че е възможно. Колко време му беше отнело? Всъщност не знаеше — всичко се беше случило съвсем бързо. Но със сигурност беше по-бързо от предишния път.

Какво беше казал Влад? Нещо за когато бързаш… Да, беше за подготвяне на място, където да се телепортираш. Място, което можеше да е къде ли не; нямаше как да го знае…

Изведнъж си спомни първата си среща с източняка, застанал до Витите камъни, как драскаше нещо по земята с камата си.

Но беше казал, че е вещерство.

Но определено можеше да лъже.

И Савн се затича по пътя за имението, сигурен, че ще намери Влад. И докато тичаше, си даде сметка, че няма представа защо се въвлича във всичко това, и се зачуди също така за тежката торба, която беше помъкнал — тупаше го по бедрото и му пречеше да тича. Премести я в другата си ръка, преметна я през рамо и щом изкачи хълма, тръгна надолу по дългия криволичещ път към Витите камъни.

„Защо правя всичко това?“ — зачуди се и отговорът дойде още с въпроса.

Ако оставеше Влад, никога нямаше да може да научи повече, а това, което вече бе научил от източняка, го чувстваше като врата, открехнала се пред него, за да може да види, че от другата страна има едно място, което отчаяно му се иска да види, а може би — и да заживее в него. И знаеше, че цял живот ще се укорява, ако позволи страхът да го лиши от близостта на източняка.

Можеше да се опита да се измъкне и пак да се среща с Влад, без да го виждат, но някак нямаше да се чувства добре след това, пък и не мислеше, че го бива много в измъкването. А да разберат за него щеше да е по-лошо, отколкото ако го виждаха открито, че е с него.

Но ако го свържеха с източняка, как щеше да може да продължи да живее тук? Нямаше винаги да се намират два приятелски джерега, които да…

Тръсна глава, за да не мисли как беше станало така, че точно когато приятелите му щяха да го набият, изневиделица се появиха… Не. Не искаше да мисли за това. Не и сега.

И съвсем естествено, точно в този момент забеляза шумоленето в дърветата над главата си и да, разбира се, имаше два джерега, кацнали най-нахално в клоните, почти все едно, че го наблюдаваха. Закова се на място и също ги изгледа.

Бяха със същата големина и оцветка като двата, които беше видял… кога беше? Беше се разхождал с Полий, а после беше отишъл в къщата на майстор Знахар, което бе в деня, в който Дейм Въсльото си беше счупил ръката, тъй че трябваше да е…

Същият ден, в който се появи Влад.

Бяха същите, разбира се. Глупаво беше да го отрича. Същите, които го бяха спасили и които бяха спасили Влад, и които беше виждал вече толкова пъти след появата на Влад. Може би един от тях беше седял на стряхата на Тем и беше слушал всичко, което се приказва.

Откъсна погледа си от тях, преодоля задъхан трийсетината крачки до Витите камъни и огледа за следи от кръв по земята. Намери ги точно където очакваше — големи червени петна.