Стивън Бруст - Атира

Да има такава сила…

Погледна отново към Влад, но източнякът седеше отпуснато в стола си и зяпаше тавана, потънал сякаш в дълбок размисъл. Намерението на Савн беше да го пренебрегне и ако Влад поне веднъж го погледнеше, щеше да може да го направи. А така излизаше, че Влад с пренебрежението си му казва: „Разбирам, че не искаш да те виждат с мен. Няма проблем“. А това на Савн не му харесваше — никак не му харесваше.

Полий се върна и постави чашата пред него. Той стана и каза:

— Ей сега ще се върна.

И отиде до масата на Влад. Източнякът му хвърли един поглед и извърна очи, сякаш не го познаваше. Савн се поколеба и седна.

Влад го погледна отново.

— Добро утро. Не очаквах да те видя толкова скоро.

— Жътвата свърши — рече Савн. — Приключихме рано.

— Поздравления. Предполагам, че скоро ще има празненство.

— Да.

— И ще се позабавляваш добре.

— Да.

Влад го изгледа с присвити очи.

— Какво има?

— Нищо.

— Я стига. Какво е станало?

— Не знам. Чувствам се странно.

— Как странно?

— Отнесен.

— Хм. Откога го изпитваш това?

На Савн изведнъж му се досмя, защото Влад му говореше точно като майстор Знахар. Не се засмя обаче.

— Май от тази сутрин. Не, от снощи като че ли.

Влад кимна замислено, без да откъсва очи от него.

— Ще мине — каза той. — Познавам го това чувство, вярвай ми.

— Защо го направи? — прошепна Савн.

— Моля?

Савн се окашля.

— Те защо го направиха?

— Кое? — попита Влад.

Савн се опита да улови някакъв знак на лицето на източняка, че разбира за какво му говори, но Влад сякаш го питаше искрено.

— Приятелите ми се опитаха да ме набият снощи.

— О? Съжалявам.

— Но защо?

— Не знам — каза Влад. — От страх сигурно.

— От мен?

— От мен.

— О. — Усещаше погледа му. — Какво направи?

— Аз ли? — каза Влад. — Нищо.

— Но мен щяха да ме набият, ако…

— Ако е станало нещо и си отървал боя, смятай, че си извадил късмет, и повече не питай.

Савн го изгледа продължително.

— Тебе са те били, нали? Искам да кажа, когато си бил млад.

— О, да.

— Защото си източняк ли?

— Най-вече за това.

Савн усети, че се усмихва.

— Какво пък. Ти си оцелял. Предполагам, че и аз ще оцелея.

— Най-вероятно — каза Влад. — Само…

— Да?

— Нищо.

— Имаше ли си приятел, който да ти помага?

Познатата вече загадъчна усмивка се появи и изчезна.

— Да. Имах.

— Той обясни ли ти някога защо ти помага?

— Не — бавно отвърна Влад, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала. — Тя така и не ми обясни.

— Още ли се чудиш?

— Още.

— Тогава може би и аз ще се чудя винаги.

— Не — каза Влад. — Подозирам, че един ден ще разбереш.

Савн кимна и реши, че едва ли ще му кажат нещо повече.

— Как мина разговорът ти с музикантката?

— Задоволително. Получих донякъде това, което исках. Надявам се да получа повече.

— Тогава не се съмнявам, че ще го получиш — каза Савн и добави на ставане: — Ще се видим по-късно.

— Сигурен ли си?

— О, да. — Савн усети как по устните му пробяга тънка усмивка и се зачуди дали не почва да подражава на маниерите на източняка. — Все още искам да впечатлявам момичетата. — Тръгна обратно към масата, където беше оставил сестра си, и забеляза, че тя го гледа втренчено.

— За какво си говори с него?

— Нищо. Колкото да убием времето — отвърна Савн и надигна халбата си. Отпи и забеляза, че нелепото настроение или магия, която го беше хванала, се е развалила; беше си пак същият.

Допи си халбата мълчаливо и заяви:

— Време ми е да тръгвам.

— Вече?

— Да.

— Добре. Аз ще почакам певицата.

— Приятелките ти сигурно ще дойдат.

— Сигурно — сви рамене Полий, сякаш й беше все едно. Савн я изгледа за миг, после се наведе и я целуна по темето.

— Това пък защо? — попита тя.

— Защото не всеки си има сестра.

Стана и тръгна към вратата. Малко преди да излезе се обърна и погледна Влад. Източнякът го гледаше. Савн му кимна леко и тръгна да си изкара деня при майстор Знахар.

Спря на двайсетина крачки от вратата да поеме в себе си цялата прелест на деня — онова, което майстор Знахар наричаше „Да му се порадваш сега и наведнъж“, макар че на Савн този израз му се струваше малко глупав.

Редицата тънки салкъми покрай пътя за имението се поклащаше в странния танц на полюшвани от лекия вятър дървета, сякаш полъхът му беше различен за всяко от тях. Небето сивееше под жълтата пелена с намека за дъжда, който Савн беше очаквал всеки ден от дългата жътва. „Колко любезно от негова страна — реши той, — че изчака, докато свърши“.