Стивън Бруст - Атира

Негова милост…

Възможно ли беше наистина да е немрящ?

Савн потръпна и чак сега си даде сметка, че вече е вкъщи, сгушен с Ма, Та и Полий, и че ритуалът с пиенето е свършил, и усети смътна тъга, че не го беше забелязал — знаеше, че е участвал, само по тръпчивия вкус на езика си, хладната глина в ръката и смътния кръг от полузабравени слова, прошепнати в ухото му. Спомни си края на жътвата през всички тези години и спомените се сляха като сълзи, канещи се да бликнат от очите му, но дори и тази тъга бе някак отдалечена от мястото, в което се носеше, в самия център на чувствата си, но отделен от тях.

— Не мога да повярвам, че свърши — промълви той.

— Ха — каза Ма след като отпи, седнала върху възглавничките си в къта под плевника. — За вас може да е свършила, ама нас още ни чака…

— Остави, Ма — спря я баща му. — Трудното мина и децата могат да се порадват днес.

Савн се зачуди дали пак щяха да са „деца“, когато навършеха първите си хиляда и си имаха свои деца. Сигурно. Отбеляза си може би за стотен път, че няма да се отнася като с малки към собствените си деца, след като навършат шейсет. Е, седемдесет може би. Като си помисли човек, той самият беше доста малък на седемдесет.

След като се нахраниха, за което този път си позволиха много време, без за нищо да бързат, и след като измиха чиниите, Савн и Полий излязоха да се поразходят из някогашната градина, да поскачат от камък на камък и да поиграят на камъчета и тухлички. Полий бъбреше колко се била схванала и как изобщо не го била забелязвала, докато работели, и колко било срамота, че докато жътвата свършела, вече ставало късно за плуване, и дали помнел оня пуловер, дето си го била плела цяло лято, и смятал ли, че цветът му ще й отива. Савн каза, че това било първата жътва, след която не се чувствал схванат, и го приписа на това, че по-голямата част от лятото беше изкарал в шетане в къщата на майстор Знахар, и че той също с удоволствие би поплувал, ако можело, и познавала ли Полий Лоува, и какво мислела за нея.

Беше общо взето една от най-хубавите утрини, които бе имал от цялото лято, и Савн се натъжи, че някак не може да й се зарадва.

Чу как Полий предложи да отидат този път по-рано в къщата на Тем — чула, че снощи била пристигнала менестрелка. Савн се съгласи, без да се усети. „Къщата на Тем? Да, менестрелката ще е там. И Влад ще е там, и сигурно Корал, Тък и Лан. Защо не ме е страх?“

Ма и Та не възразиха да тръгнат рано.

Какво беше казал Та? Нещо колко добре са се справили тази година. Савн сложи големия котел на огнището да сгрее вода за себе си и Полий, а после стоеше на вратата, гледаше стърнищата на ожънатите ниви и малко по-късно си даде сметка, че е с чисти дрехи и че косата му мирише на сапун. Полий казваше, че била готова да тръгват и го питаше дали и той е готов.

Той тръсна глава, като да се отърси от странното настроение, което го беше обзело, и кимна. Полий го погледна малко озадачено, но после като че ли забрави и двамата поеха към селото.

Утрото беше ведро и слънчево, въздухът — хладен и предвещаващ есен. Червеното, жълтото и златното на листата, започнали вече да капят, лумваше пред очите им по пътя. Полий си тананикаше „Селяка въшлив“ и като че ли не забелязваше, че Савн не се включва.

Подминаха мястото, където, доколкото можеше да съди, го бяха нападнали снощи най-добрите му приятели. „Защо не ме е страх?“

Щом влязоха в селото, Савн забеляза Благия от другата страна на улицата, с неговия чирак, Ори. Ори гледаше към тях, но после извърна очи и каза нещо на Благия, който бързо хвърли поглед към тях, хвана Ори за рамото и го поведе в друга посока, като му говореше нещо на ухото. „Защо ми е все едно?“

Полий не ги беше забелязала, което също му се стори странно — Полий, също като всички момичета в селото, винаги забелязваше Ори. „Може да е някоя болест, да съм я предал на Ма, Та и Полий. Може да питам майстор Знахар. Ама не. Май трябва да питам Благия, но не мисля, че ще иска да говори с мен“.

Къщата на Тем беше празна, ако не се брояха Тем и Влад — единият зад тезгяха, другият — в дъното на помещението. Певицата я нямаше. Савн погледна към източняка и усети, че се е разтреперил.

— Какво ти е, Савн? — попита Полий.

„Значи е забелязала все пак“.

— Нищо. Не се чувствам добре.

— Хайде, седни.

— Да.

Влад не го гледаше.

Той разбра — и се зачуди защо му хрумва толкова късно, — че източнякът по някакъв начин има връзка с двата джерега, които бяха подгонили снощи Корал, Лан и Тък. Да. Наистина се беше случило. Щяха да го бият — всъщност го биха, — а после дойде плясъкът и двете дребни ужасни същества с тъмните криле в нощта. Истинско беше. Всичко беше истинско. И по някакъв начин го беше направил източнякът. Полий отиде да вземе ейл за него и разредено вино за себе си, а Савн седеше и трепереше.