Стивън Бруст - Атира

Започна да припява бавно. Беше трудно да изпълни заклинанието с подходящия ритъм, докато в същото време вее над лицето на Влад, но най-после успя да приспособи движението към ритъма на песента. След това стана по-леко.

Полий се върна с дървата и запали огъня, донесе още вода и приседна до Савн.

— Как е той?

— Гори — каза хрипливо Савн. — Ела, послушай баенето, за да можеш и ти да ми помогнеш. Аз ще му вея, ти ще гледаш парцалът на челото му да е винаги влажен и заедно ще го церим.

— Добре — каза Полий.

Влад простена тихо и изломоти нещо и Полий възкликна учудено. Савн я погледна и й каза:

— Не обръщаме внимание на брътвежите на тези, които лекуваме. — И продължи с баенето. След малко сестра му също се включи.

След няколко часа, когато гърлата и на двамата бяха станали сухи и гласовете им хрипливи, а Савн вече бе съвсем изтощен и се боеше, че ръката му няма да има сила да вдигне още веднъж главата на Влад, го опипа по челото и видя, че е хладно.

— Можеш да спреш, Полий.

Тя продължи с напева, макар да го забави, но накрая грохна и притихна като кукла, увиснала и завъртяла се на края на нишката на кукловода. Погледна го вяло, сякаш не можеше да възприеме настъпилата тишина. Може би си казаха нещо — по-късно Савн имаше спомен, че се бяха сгушили един в друг, но не беше сигурен. Знаеше само, че минута след внезапно избухналата в пещерата тишина беше заспал дълбоко.

Когато се събуди, първото, което направи, бе да потисне вика си и да погледне Влад. След това осъзна, че само е сънувал, че е заспал, докато животът на Влад все още е бил на косъм, и се успокои. Източнякът спеше, не изглеждаше съвсем блед и челото му беше студено, макар и покрито с малки капчици пот.

Следващото, което направи, бе да се увери, че Полий е добре. Тя все още спеше (или доколкото можеше да прецени, беше заспала отново). Адски съжали, че не беше се сетил да вземе чай. После забеляза една мъртва норска, оставена до огъня. Погледна двата джерега, които стояха над нея, било за да я пазят или да се похвалят кой я е донесъл, и им каза:

— Е, и сега ще искате да я одера и да я опека, нали? Това не го ли правихме вече? За ваш късмет, донесох котле за готвене, защото няма да рискувам отново с миризмата на печено.

По-малкият джерег дощапурка до него, скочи спокойно на рамото му и го близна по ухото. Савн се учуди защо това не го притесни и още повече се учуди откъде джерегът знае, че няма да го притесни.

Одра норската и я сложи в котлето с вода и повече вечно биле, отколкото може би се полагаше. Но нищо; щеше да направи гозбата малко по-сладка, но пак щеше да става за ядене. Миризмата събуди Полий и малко след това — Влад.

Савн разбра, че източнякът се е събудил, когато двата джерега престанаха да кълват кожата на норската, прелетяха и кацнаха до лицето му. Савн коленичи до Влад и попита:

— Как си?

Влад примига, окашля се и попита:

— Какво казах този път?

— Представа нямам — отвърна Влад. — Но гласът ти звучи по-силно от вчера.

— Нима? И аз се чувствам малко по-добре. Странно.

— Фърд ли ти направи нещо?

— Не, не мисля. Не мисля, че е могъл да ми направи нещо, без да го забележа, пък и не ми прилича на човек, който би се опитал да направи нещо лошо. Мисля, че е станало случайно.

— Наистина ми изглеждаш по-добре.

— Благодаря. Наистина ли не съм казал нищо?

— Не обръщах внимание. Все пак какво правеше тук Фърд?

— Даде ми малко информация, за чието събиране му платих.

— Надявам се, че си е струвало.

Влад се засмя уморено.

— О, да. Струваше си.

Савн изпръхтя, разбърка врящата гозба, разля малко, от което огънят засъска и избълва в очите му гъст дим. Той го отвя с ръка и се дръпна назад. Добави малко вино, след като си спомни за предишните уверения на Влад — прецени, че поне няма да навреди.

Погледна източняка. Той се беше надигнал сам, облегнал се беше на каменната стена и дишаше тежко, притворил очи.

— Ще се оправиш — каза Савн.

— А? — каза Влад.

— Нищо. Сега отдъхни и ще те събудя, когато храната стане готова.

— Благодаря, но искам да съм буден. Трябва да помисля.

— Страхуваш ли се, че ще те намерят? — Не смяташе, че гозбата мирише толкова силно като печената норска, и се надяваше, че миризмата няма да може да се измъкне от пещерата.

— Още ли търсят? — попита Влад.

— Да.

— Хм. Е, това е част от проблема. Ако ме намерят сега, няма да мога да ги затрудня много. Но дори да не ме намерят, трябва да измисля какво да правя.