Стивън Бруст - Атира

— Звучи все едно — каза Полий, — че си готов да направиш всичко на всеки, стига да е полезно за теб.

Влад вдиша дълбоко, сякаш се канеше да й кресне, след което бавно издиша.

— Може би си права.

— За това ли започна да ме учиш на вещерство? — попита Савн. — Защото си помислил, че ще съм ти от полза?

Отново късият смях.

— Не. — Влад поклати глава и затвори очи. Савн зачака. След малко, източнякът въздъхна. — Май така дойдоха нещата, че ти дължа цялата истина.

Савн кимна, но си замълча. Усети, че Полий го гледа, но и тя зачака.

— Първия път, точно на това място, не те учих на нищо — каза Влад. — Просто те накарах да поспиш малко, за да мога да проуча.

— Не разбирам. Защо е трябвало да ме приспиваш?

Влад вдигна ръце.

— Не исках да си с мен, докато проучвах.

— Тогава защо изобщо ме взе?

— Ти знаеше къде е това място — отвърна той и посочи с жест пещерата.

— Пещерата ли? Не разбирам.

— Знаех, че трябва да има подземна вода и че Тъмната вода може да е полезна срещу немрящия, и освен това търсех достъп до имението на Лораан. Помислих, че ти може да знаеш как да го намеря, затова…

— Затова ми зададе подвеждащи въпроси, докато ти го намеря.

— Да — отвърна Влад. — Точно така. — Затвори за малко очи, а когато отново ги отвори, лицето му пак бе станало безизразно.

— А втория път, когато се преструваше, че ме учиш на вещерство? Това за какво беше? Тогава дори ме накара да се убедя, че ме учиш на нещо.

— Учих те. Този път не беше измама, Савн. Учих те, защото исках да знаеш и защото беше започнал да ми харесваш. Не обичам да говоря баналности, но ти ми напомняш за самия мен. Приеми го както искаш.

— Добре — каза Савн и долови горчивината в гласа си. — А помниш ли когато си говорехме за дома Атира?

— Да.

— Помниш ли как ми каза, че онези, които изследват света, гледат на хората като на вещи, а мистиците се държат все едно, че хората изобщо не съществуват?

— Да — отвърна Влад. И: — О.

Сведе глава и прехапа устни. Никой не каза нищо повече, защото като че ли нямаше какво повече да се каже.

Накрая Влад наруши тишината.

— Може би сте прави — каза той. — Може би не съм с нищо по-добър от вашия барон. Единственото, което знам, е, че той уби човек, който веднъж ми помогна. А преди години за малко щеше да унищожи мой близък приятел. И знам, че помага на един убиец джерег, който се кани да ме убие…

Чак след малко Савн съобрази, че под „джерег“ Влад има предвид дома Джерег, а не животните. И ахна:

— Какво?!

— Това ми го каза Фърд, макар че вече го предполагах. В имението на барон Мала чука е отседнал убиец и не мисля, че е тук, защото му харесва вино с вкус на ленено семе. Баронът съдейства на джерегите, за да ме убият.

— Не ти вярвам — каза Савн.

Влад сви рамене.

— Защо ще го прави? — попита Савн.

— И те, и той ме мразят. Логично е да действат заедно.

— Джерег те мразят?

— О, да.

— Защо?

— Избрах неподходящ начин да прекъсна отношенията си с тях.

— Какво си… искаш да кажеш, че си бил джерег?

— Бях.

— Какво си правил?

Влад вдиша дълбоко и го погледна в очите.

— Убивах хора. За пари.

Савн го зяпна, но не можа да измисли какво да каже.

— Стигнах до точка, от която не можех да продължа нататък, и напуснах. Междувременно убих една важна особа и заплаших представителя на дома пред Империята — все едно да убиеш вашия Вития. И сега искат да ме убият. Всъщност не мога да ги виня, но едва ли бих им съдействал, нали?

— Не ти вярвам — повтори Савн.

— Значи няма да мога да те убедя. Но не ти ли е чудно защо баронът ме нападна?

— Защото си убил Юзда… или защото той мисли така.

— Така ли действа обикновено правосъдието тук? Ако някой бъде заподозрян в убийство, баронът ви праща войниците си, за да го убият? Сигурно си забелязал, че те не направиха никакъв опит да ме задържат.

— Не знам — каза Савн. — Никога не съм твърдял, че разбирам всичко. Но знам, че Негова милост не би наел убиец.

— Не да го наеме — каза Влад. — Само да му помогне.

— Не би го направил.

— А как става така, че точно в момента, в който минавам насам, Лораан решава да напусне замъка си и да отседне в имението си, което съвсем случайно се оказва точно до мястото, през което минавам? Смяташ ли, че това няма нищо общо с мен?