Стивън Бруст - Атира

„Едва ли. Поставил съм преграда“.

„Около три квадратни мили пещери?“

„Да“.

И…

„Стига да не са поставили телепортна преграда около целия район…“

Изведнъж го осени. Единствената възможност за Влад да се спаси си беше отишла, а той не беше в състояние да се бие. О, джерегите му със сигурност щяха да се бият за него, но какво можеха да направят срещу всичките хора на Негова милост?

А ако Влад беше казал истината за убиеца, което вече изглеждаше възможно, то този убиец носеше моргантско оръжие.

Само да можеше някак да стигне до Влад. Но дори да можеше, какво можеше да му каже?

Изхода, разбира се.

Изведнъж нещата се оказаха същите, както докато изцеряваше източняка. Решение имаше; трябваше да има начин. Само ако…

Вещерство? Да говори на Влад с ума си?

Но не. Влад носеше онзи амулет, който възпрепятстваше такива неща.

От друга страна, дали не беше възможно да…

Мисълта беше много неприятна и Савн не знаеше от кое се бои повече — от възможния провал или от успеха, но това беше единственият шанс за Влад.

Седна в пълния мрак и вдиша дълбоко. Отначало не мислеше за нищо друго, освен за дишането си и как да освободи тялото си от напрежението. Умът му отказваше да съдейства — продължаваше да му показва какво ще стане, ако се провали или ако много закъснее. Но той гледаше всяка сцена на смърт и изтезания, оглеждаше я грижливо и я изтласкваше настрани, и докато правеше това, започна да се отпуска, точно както го беше научил Влад — започваш от темето и продължаваш все по-надолу.

Отне му повече време, отколкото трябваше, но разбра, когато се озова там — зареян далече от целия свят, способен да отиде където пожелае, навсякъде и никъде.

Представи си пещерата и лежащия там източняк, със затворени очи, с двата джерега до него, все още не знаещ какво става. А може би Влад беше буден, но не можеше да направи нищо?

Нарисува в ума си картина с по-големия джерег и се съсредоточи върху нея, помъчи се да му заговори. Дали съществото го разбираше? Как можеше да общува с такъв звяр; как щеше да разбере дали е успял?

Опита се да си представи какво изпитва неговият ум, но му беше непосилно. Представи си го и си представи себе си, как го зове, и си представи как съществото му отвръща, но доколкото можеше да прецени, не стана нищо. Отчаян, изкрещя в ума си посланието, но все едно че крещеше на въздуха.

След известно време — не знаеше колко — се върна в себе си, разтреперан и изтощен. Отвори очи, но беше все така тъмно и сега мракът вече започна да го плаши. Насили се да се надигне бавно и протегна ръце напред. Но чакай, откъде беше влязъл? Беше седнал, без да се обръща, значи сега трябваше да се обърне. Направи го, посегна отново, но не докосна нищо.

„Не изпадай в паника. Само не изпадай в паника. Не може да е далече“.

Опита предпазливо стъпка напред, не се блъсна в нищо и отново опипа с ръце. Нищо. После рискува с още една стъпка и този път напипа хладния влажен камък на стена. Прииска му се да я разцелува.

Плъзна се напред, почти се долепи до стената, и се пресегна в двете посоки, и намери вратата. Тъмнината ставаше още по-застрашителна, затова се успокои, като усети, че вратата се отвори леко на кожените си панти. Светлината, която влезе през нея, беше много малко и щом надникна, Савн видя, че идва от единствения фенер, окачен горе на стълбището. Зачуди се колко често ги проверяват тези фенери и кой ги пълни, и кога, а и колко масло може да има в този.

Но не му беше времето за това. Качи се по стъпалата, свали фенера и отново мина през вратата. Помещението се оказа голямо и освен няколкото дървени маси — празно. Погледна пода и не се изненада, като видя смътните знаци по него — точно това трябваше да е мястото, където Негова милост е свикнал да си прави магьосническите работи. Но макар и да не знаеше все още какво търси, знаеше, че не е точно това.

Една от стените, най-отдалечената от вратата, изглеждаше необичайно. Той отиде при нея, като заобикаляше внимателно знаците по пода, и вдигна фенера. Имаше няколко — по-точно четири — подобни на врати вдлъбнатини в стената, всяка висока около десет стъпки и може би пет стъпки широка в основата, леко стеснена нагоре. И пред всяка имаше по един канал, всечен в каменния под и преминаващ по дължината на помещението до нещо като плитък сух кладенец.

След като ги проследи, Савн се върна пред стената и отново огледа вратите. Приличаха почти на…

Почти на тунели.

Или шлюзове.