Стивън Бруст - Орка

— Не. Но се измъкнах.

— Не разбирам.

— Не трябваше да мога да се измъкна. Моят познайник тука — махнах към Лойош — беше ранен и това ме забави. А по разни причини не мога да телепортирам. Джерег пък ужасно държат да ме спипат. Тъй че как можех да се дотътря оттам през горите и да се измъкна, без дори да ми се наложи да извадя оръжие? Отговор: защото Домм е нагласил преграда срещу телепортиране около къщата, за да задържи Стони и хората му, след което…

— Вие усетихте ли преградата?

— Не, но нямаше и да мога — по същата причина, поради която не мога да телепортирам. — Тя ме погледна въпросително. — Мм, имам едно устройство, което пречи да ме засичат с магия. Страничният ефект е, че пречи на мен да я засичам. Лойош обикновено ми казва, когато наоколо става магия, но както казах, тогава не беше във форма.

„Съжалявам за което, шефе“.

„Не се притеснявай, приятел“.

— Кога разбрахте всичко това?

— Съвсем наскоро, когато приятелката ми ме уведоми, че Стони е непресъживим и че в къщата е имало масово клане. Първата ми мисъл беше, че са го направили, за да обвинят мен, но не ми се стори логично. Джерег така и така ме гонят и честно казано разполагат с по-добри ресурси за такова нещо от Империята, тъй че какъв бе смисълът? Смисълът, разбира се, беше Домм.

— Да.

— А сега, Инсайн, можете ли да се сетите защо не само смъртта на Стони бе направена окончателна, но също и на тримата орки, които са в личната охрана на Вонит?

Тимър кимна.

— Трима от четиримата, които убиха Лофтис. — Намръщи се. — Добре, но четвъртият?

— Предполагам, че е умрял от раните, които му нанесох, и са го хвърлили в Пропадите при Портата на смъртта. И доколкото зависи от мен, вече знаете всичко.

Тя кимна замислено, после попита:

— Защо ми разказахте всичко това?

Свих рамене.

— Причините са много. Първо, Лофтис по-скоро ми допадаше. — Тя се намръщи, но не каза нищо. — Второ, защото много ме е яд, като гледам как такива типове газят през трупове и тъпчат живота на хората — Лофтис, Стони, всички онези, чийто живот се е объркал от затварянията на корабостроителници и банки. И трето, защото искам нещо в замяна.

Тя присви очи.

— Не се и съмнявам, джерег. Какво искаш?

— Няма свидетели, които могат да посочат Домм. Знаете го.

— Освен Вонит.

— Да. Освен Вонит и Рийга. Какво, ще тръгнете подир Вонит?

— Може би. Не знам дали мога да я пипна. Ще трябва да проверя с… — На лицето й се изписа отвращение. — С Шортайл и Индъс.

— А Рийга?

— Абсурд. Тя е недосегаема.

— Така си и мислех. Все едно. Хич не ме интересува. Всеки замесен в убийството на Фирис заслужава имперска титла, мен ако питат. Но виж, Вонит ме интересува.

— Както казах, не знам дали мога да я…

Вдигнах ръка да я прекъсна.

— Можете да й окажете малко натиск. Нищо повече не е нужно.

— За какво?

— Да изплюе едно малко късче земя северно от града. Много малко парче, само няколко акра, с отвратително грозна синя къща. Там живее една стара жена. Не мога да кажа името й, но ето го. — Подадох й свитъка и загледах с удоволствие как замърдаха устните й, докато се мъчи да измисли как да го каже.

Най-сетне го каза и попита:

— И това е всичко, което искате?

— Вие какво искате, Инсайн?

Тя ме изгледа ядосано.

— Искам… — Ядът изчезна, но тя продължи да ме гледа, ако ме разбираш.

— Какво искате? — повторих. — Какво би ви зарадвало точно сега?

— Аз…

— Да?

— Вие…

Извърнах поглед настрани и зачаках. След малко тя каза:

— Били сте в джерег, нали?

— Да.

— И какво точно правехте?

Отново се обърнах към нея.

— Знаете какво съм правил.

Тя бавно кимна и попита:

— Актът за отстъпване на земята на старата жена — това е всичко, което получавате от това?

— Да.

— Всичко?

— Всичко.

— А личните документи на Фирис?

Измъкнах ги от наметалото и ги сложих на масата. Тя ги погледна, прелисти ги, кимна и ги прибра в кесията си.

— Тук ли ще сте за известно време?

— Заведението никак не е лошо, според мен.

— Всъщност да.

Тя ме изгледа продължително, после взе камата си и я прибра в канията. Посегна към виното, наля си, вдигна чашата за наздравица и отпи. Протегна ръка към Лойош. Той се поколеба за миг, после скочи и кацна на китката й. Тя го огледа и се взря в очите му, без да покаже никакъв страх.

— Никога не съм била толкова близо до тях. Изглежда много интелигентен.

— Повече от мен, понякога. — „Празни приказки, Лойош. Забрави го“.