Стивън Бруст - Орка

Пуснах камата да падне в дланта ми. Беше от новите. Отърках дръжката й в наметалото си, повече за късмет, отколкото за нещо друго, и заех позиция.

Домм мина точно покрай мен. В ръката му имаше свитък, несъмнено разрешението за задържане, назоваващ някакво безименно лице, което случайно се падах аз, като свидетел, който трябва да бъде разпитан в едно имперско разследване.

Сериозна работа.

Пристъпих след него и нищо не оставих на случайността, нито обелих дума. След това продължих и го подминах, с много небрежна походка, все едно че нищо не се е случило. Завих на ъгъла, после отново, и Роуца уведоми Лойош, а той уведоми мен, че никой не ме преследва.

— Изглеждаше ли притеснен от това?

— Че е убил Домм? Не мисля. Трябваше ли?

— Не знам. Мисля, че щях да съм по-доволна, ако се е притеснил, но…

— Променила си се, Коути.

— Той също.

— Не толкова, колкото ти.

— След това, което ми разказа, не съм много убедена.

— То като помислиш, и аз не съм, но…

— Да? Толкова много неща пропускаш. Виждам дупките в разказа ти.

— Казах ти…

— Знам, знам.

— Във всеки случай, това беше.

— И тук — още една дупка.

— Коути…

— Извинявай. Искаш да ми кажеш, че след това просто си станала и си тръгнала?

— Общо взето, да. Е, имаше един повод за възбуда, който не се оказа нищо особено, получихме някои уверения и после Влад взе Савн и замина по разни неизвестни места, а аз се върнах у дома и намерих писмото ти.

— Разкажи ми за този повод за възбуда, дето не се оказал нищо особено, и за уверенията.

— Защо? Какво има?

— Не знам, Кийра. Добре е, че чух това, но просто искам да разбера повече.

— Ще се опиташ ли?

— Не, ако не искаш.

— Не искам.

— Добре.

— Да си направим ли още чай?

— Мисля този път да е по-силен.

— Няма да е зле.

— И после да хапнем. Аз ще купя храна.

— Благодаря ти.

— Това поне мога да направя.

— Дали не долавям лека ирония, Коути?

— Не. Едва ли.

— И после се върнах тук — довърши той.

— После какво?

— Както казах, разбрахме се да се срещна с нея утре вечерта на същото място и тя ще ми даде акта за това парче земя. И това е цялата история на последния ми триумф.

— Триумф — повторих аз. — Дали и утре ще е триумф, когато влезеш в онова заведение и се окажеш арестуван, ако имаш късмет, или обкръжен от джереги, ако нямаш?

— Тя обеща — самодоволно отвърна той.

— А какво те кара да мислиш, че можеш да й вярваш?

— Инстинктът.

Премълчах гадния отговор. Колкото и да се бяхме оплели двамата пред последните няколко дни, самата аз все още вярвах на инстинктите си, така че едва ли можех да го виня, че вярва на своя. Работата е, че аз не вярвах на неговия. После той каза:

— Добре де, може и това да е било издънка, но знаеш ли, Кийра, имах чувството, че е правилно. Лофтис й беше приятел, беше й старши и партньор. Не знам, може да го е мразила, но…

Поклатих глава.

— Сигурно си прав, само че…

— Какво има?

— Не знам. Някакво заклинание, с център някъде наблизо.

— Мамка му! — изруга Влад.

— Може би ще е най-добре да вземем Савн и Хвдф’рджаанцъ и да влезем в гората, докато още можем.

— Не го вярвам — каза той.

— Мисля, че е заклинание за засичане.

Той ме изгледа странно.

— Джерег?

— Може би.

— Къде можем да отидем?

Изругах тихо и не отговорих.

— Вземи старата и момчето и да ви няма — каза той. — Те искат само мен.

— Грешен отговор, Влад.

— Ха.

Влезе в къщата и след минута се върна с колана със сабята. Не носеше наметало и имаше няколко ножа, стегнати по тялото му.

— Тръгвай, Кийра.

— А, тая няма да стане.

Той посочи към къщата.

— А с тях какво правим? Не можеш ли да ги скатаеш някъде и след това да ги върнеш, ако изобщо има „след това“?

Можех всъщност. Но точно тогава се случи нещо друго.

— Някой току-що се телепортира в района — казах му. — На около четвърт миля оттук.

— Само един?

— Да.

Той поклати глава.

— Ако е Марио, няма смисъл да се опитвам да бягам, а ако не е, какво пък, няма друг, от когото чак толкова да ме е страх.

Кимнах. Изпитвах същото, макар да не споделях суеверния му страх от Марио. Влад извади оръжието си и зачака.

— Би ли ми заел един нож?

— Не искаш да използваш оръжието си?

— Не съм въоръжена.

— О, да. Забравих.

Подаде ми ножа. Пробвах тежестта, баланса и острието, после застанахме гръб до гръб и зачакахме. Лойош и Роуца клечаха на раменете му. Бъди излезе от къщата, подуши ни любопитно, после клекна до нас. Беше някак успокояващо, че е тук, въпреки че не знаех дали ще може да помогне с нещо.