Стивън Бруст - Орка

— И какво от това?

— Ами много лесно произнасяш името на старата.

— Хвдф’рджаанцъ? Това е кейнфталийско име. Много хора могат да произнасят кейнфталийски имена.

— Сигурно. Но още повече са тези, които не могат. Забележи, че Тимър изобщо не се опита. — Отворих уста, но той вдигна ръка. — Добре, добре. Може би нищо не означава само по себе си, но е поредното късче, нали?

Изгледах го навъсено.

— И си твърде чувствителна към магия — непрекъснато ми напомняше за Алийра, как ги напипваш заклинанията. Всъщност не бях убеден, докато преди малко не засече телепорта и веднага разбра, че Тимър е сама.

— Това също беше тъпо — казах. Или може би изръмжах.

— Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Защо, Кийра? Или по-скоро: Сетра, защо Кийра?

— Искаш да кажеш защо това име ли? В старата форма на езика има женски окончания за…

— Не, не името. Макар че всъщност и това трябваше да ми подскаже нещо — стара, много стара форма за женски род на „Кийрон“. Но не. Имам предвид, защо тя изобщо съществува?

— А, защо съм я измислила ли? — Свих рамене. — Първоначално, за да съм във връзка с подземния свят — част от задълженията на рода Лавоуд беше да се следи какво замислят джерег и разни други. След това, ами, просто започна да ми харесва. Беше различно, беше предизвикателство, беше страшно, по време, когато едва ли нещо можеше да ме уплаши…

— Да — каза Влад и лицето му се кривна в усмивка. — Ужасно е никога нищо да не може да те уплаши, нали?

Върнах му усмивката.

— Както казах, никога не съм мамила, докато съм била Кийра. Никога не съм използвала нещо, за което Кийра не би могла да се сети сама, или умение, което не принадлежи на Кийра. Беше започнала да ми харесва.

— И никой друг не знае?

— Само ти.

Влад облиза устни.

— Ъъъ, Сетра…

— Не се безпокой за това.

— Добре.

— Все още си те обичам, знаеш го. — Усмихнах му се.

— Това поне ме радва.

— Кийра никога никого не е убивала, а аз отдавна реших, че запазването на тази тайна не заслужава един живот.

Той поклати глава.

— Сетра не цени живота толкова, колкото Кийра, според мен.

— Не познаваш Сетра толкова добре, колкото Кийра.

— Може би. Може би.

Той се умълча. След малко попитах, като се постарах да вложа в гласа си колкото се може повече безгрижие:

— А сега какво?

Влад посочи с пръст горната си устна.

— Имам предвид освен че ще ти пораснат мустаците.

Той сви рамене.

— Не знам. Мисля да върна Савн в дома му.

— С телепорт?

Влад поклати глава.

— Ще мине много време, докато се върнем там, и ако имаме късмет, докато се върнем, той ще е по-добре. Поне малко по-добре. Достатъчно добре, за да може отново да се види със семейството си.

— А как ще погледнат на теб?

Той се усмихна.

— Не мисля, че ще се задържам там. Макар че всъщност в района имаше една пътуваща певица, исола. Сигурно ще изтърпя да се видим отново.

Поклатих глава.

— Желая ти…

— Да. И аз. Почакай малко. — Влезе в къщата и след няколко минути се върна с пътната си торба и със Савн по петите му.

— Много бързо сбогуване — казах.

— Не мисля, че старата ме харесва. Но не й казвай, че го знам.

— Влад…

— И, виж, предай поздравите ми на, хм, някои хора, нали? И се обади на Ноиш-па, когато можеш.

— Ще предам.

— Е, това е всичко — каза той.

— Много се съмнявам.

Той се усмихна, кимна и тръгна към пътя. Савн вървеше до него. Двамата с Бъди ги гледахме. Потупах го и той като че ли нямаше нищо против.

Но нали Влад си е Влад и винаги трябва да каже последната дума! Обърна се малко преди да излезе на пътя и ми извика:

— Всички трябва да поработим над маскировката си, нали?

Скриха се, преди да мога да измисля добър отговор.

Скъпа Коути,

На мен, както винаги, ми беше много приятно, че се видяхме, макар че ти може би не изпитваш същото. Ако е така, определено мога да те разбера. Може би си ядосана за това, което не ти казах, но все пак знаеш, че има неща, които трябваше да премълча, както заради Влад, така и заради себе си. Надявах се, че съм ти казала достатъчно, за да се успокоиш. От друга страна, може би те притеснява, че не поиска да кажа на Влад онези неща, които си решила да скриеш от него, и може би е редно да те притеснява — едва ли аз съм тази, която трябва да съди какви трябва да са тайните на друг човек.

Стори ми се загрижена за момчето. Не знам повече от това, което ти разказах, но не се безпокой. Такова сложно заболяване не може да се излекува наведнъж и изцяло. Имаше определен напредък и съм убедена, че след време то ще се изцери напълно. Колкото до това какво ще стане с Влад, виж, този въпрос е по-труден.