Стивън Бруст - Орка

— Какво стана?

— Свърши се — каза той.

— Какво, всичко?

Той хвърли бърз поглед към Савн и отвърна:

— Е, почти всичко. Поне това, което зависи от нас.

— Имам добра новина и на този фронт.

— Кажи ми веднага.

— Първо ти.

— Не, ти.

— Аз… Добре. — Казах му за Савн — че не иска да яде, и Влад остана точно толкова доволен, колкото бях и аз. Хвдф’рджаанцъ влезе, трябваше и на нея да го кажа, и на лицето й разцъфна усмивка.

След като изчаках, колкото можах, казах:

— Хайде, Влад. Твой ред е.

— Разбира се. Да излезем навън.

Хвдф’рджаанцъ изсумтя и Влад й намигна. Излязохме и той ми разказа как е минал денят му.

Скрих се колкото можах, в смисъл — много добре — в един вход на улицата срещу Градския съвет — сигурно същото място, където си се крила и ти, Кийра — и изчаках да се стъмни. Не се чувствах кой знае колко безопасно. Лойош не можеше да лети, тъй че наблюдаваше Роуца и получавах информацията от нея чрез Лойош, доста опосредствано за вкуса ми, а и Роуца не е обучена за такава работа. Лойош се опита да ме успокои, но без особен успех.

По едно време Домм излезе от сградата. Стиснах зъби и го изгледах, докато отмине. Направи няколко крачки и се телепортира. Продължих да чакам. Хората тръгнаха да се прибират от работа. Дали я бях изтървал? Дали не беше излязла през някой заден вход, дали изобщо беше там, или се беше телепортирала отвътре? Такива въпроси неизбежно минават през главата ти, когато правиш това, което правех, и си нямаш партньор. Докато работех с джерегите, пращах за такива неща винаги по двама и гледах единият да е опитен магьосник. Аз съм опитен магьосник, но докато нося златния камък Феникс, това изобщо не върши работа, а ако го сваля, макар и за миг, излагам на риск повече от собствения си живот — джерегите са упорити, знам, защото и аз съм джерег, и съм упорит точно колкото тях, в най-студения ад на Вийра да вървят дано.

Тимър излезе, направи няколко крачки по улицата, спря, явно за да телепортира, и Роуца полетя надолу, почти в лицето й, след което сви настрана. Тя посегна за оръжието си, намръщи се и я погледна. После видя и мен — как крача към нея.

Роуца кацна на рамото ми. Тимър зачака, без да пуска дръжката на меча.

— Искам да поговорим — казах й.

— Нямаме за какво да говорим.

— О, не, милейди. Много неща имаме да си кажем. Ако се опитате да ме арестувате — знам, че си мислите за това — няма да получите нищо. Ако не, ще разберете кой уби колегата ви и защо.

Изглеждаше готова да се ядоса, затова добавих:

— Не съм аз. Нямах причина да го правя. Подозирам, че не знаете кой е. Аз знам. Дайте ми възможност и ще го докажа, а в замяна искам от вас нещо, за което съм сигурен, че няма да ви струва много да ми го дадете.

— Кой сте вие този път?

— Един, който е приключил с игрите, Инсайн. Не ви моля да ми вярвате. Само да ме изслушате. Можете ли да си го позволите, или не?

Отвърна ми с гримаса:

— Да влезем вътре тогава.

— О, не. Тук. Или навсякъде другаде, стига да е на открито. Пред хора.

— Добре.

Повървяхме около четвърт миля, минахме покрай две-три заведения и влязохме в едно. Беше предпазлива и го одобрих. Заведението започваше да се пълни, но си намерихме един ъгъл. Тя не си поръча нищо за пиене, не предложи и на мен. Извади една кама, остави я на масата и каза:

— Добре, да чуем. Всичко.

— Точно това е намерението ми.

Тя зачака. Лойош и Роуца клечаха на раменете ми като статуи и привличаха погледите на всички в ресторанта — освен нейния. Лошо няма.

— Залагам много само на един поглед, Инсайн — казах.

Тя не отговори.

— Корпусът за надзор и Групата за специални задачи. Обзалагам се, че вие сте към Групата, а лейтенант Домм е към Корпуса, и основавам това предположение само на начина, по който го погледнахте тогава, в „Речни дарове“. Бихте ли ми казали дали съм прав?

— Вие говорите. Аз слушам.

— Добре. — Започвах да си мисля, че не й харесвам. — Казвам се Влад Талтош. По-рано работех за джерег. Сега съм преследван от джерег. — Спрях, за да й дам възможност да реагира, ако реши.

— Продължете — каза тя.

— Има едно момче. Текла. Има мозъчна треска…

— Върнете се на темата.

— Ако искате да научите какво става, Инсайн, не ме прекъсвайте. Та значи момчето има мозъчна треска. Уредих лечението му. Жената, която го лекува, е жертва на една много дребна измама със земя, за която може би знаете или не знаете, но това ме въвлече в цялата история. И май имам нужда от малко вино.