Стивън Бруст - Орка

— Предполагам, че Стони не е бил особено разговорлив.

Той ме изгледа ядосано.

— Не е смешно. Харесваше ми.

„Харесваше ми“.

Минало време.

— Какво искаш да кажеш? Не е ли пресъживен?

— Знаеш адски добре…

— Дор, много малко знам „адски добре“. По-малко, отколкото си мислех. Какво искаш да ми кажеш?

— Не беше пресъживим.

— Не беше пресъживим? Какво е станало?

Той ме зяпна.

— Наистина ли не знаеш?

— Моля те, Дор, кажи ми. Какво е станало?

— Заклинанията, които убийците използват винаги. Това е станало.

Ако Влад изобщо беше използвал някога такива заклинания, определено не го знаех. А и не ми беше казал нищо за…

— По-добре ми кажи всичко, Дор.

— Защо?

— Защото съм любопитна и защото трябва да го знам.

— Ако си търсиш приятелчето — каза той горчиво, — вече отдавна е духнало нанякъде.

— Разкажи ми, моля ти се.

И той започна.

Разказът му толкова ме смая, че ми беше трудно да повярвам, тъй че след като го оставих, прибягнах до друга своя връзка в Северен пристан, за да проверя нещата. Подробностите не са важни, но версията си оставаше същата. Бях убедена и също така объркана, но поне бях отговорила на втория въпрос на Влад — дали джерег мислят, че все още е в града.

Колкото до първия въпрос на Влад, защо е бил убит Фирис, все още нямах обяснение, но веднага се върнах да кажа на Влад какво съм научила. След като пристигнах в синята къщичка и казах „здрасти“ на Бъди, заварих Влад седнал до камината и увлечен в еднопосочен разговор със Савн.

Влад ме погледна, примига и стана. Отидохме при кухненската маса и седнах. Влад ми донесе клава.

— Медът е на свършване. А не сме ужилени много лошо.

— Все още.

Той вдигна вежда. Въздъхнах.

— Е, Влад. Така е.

Той си наля клава, подслади я и каза:

— Не тук.

— Добре.

Излязохме навън. Лойош яздеше на рамото му и изглеждаше по-добре, но все още май не можеше да лети. Влад се облегна на едно дърво.

— Е, и?

— Първото е, че макар всички да знаят, че ти си светнал Стони, никой няма представа за обстоятелствата. Смятат, че по някакъв начин те е открил и е поискал лично да присъства на убийството, но ти си се оказал твърде бърз или твърде опасен, или твърде гаден за него. Което означава, предполагам, че следващия път ще са по-внимателни.

— Следващият път. — Влад се усмихна кисело. — Просто нямам търпение.

— Разбирам те.

— Сигурна ли си, че са ти казали истината? В смисъл, знаят, че сме приятели и…

— Влад, знаеш, че не съм отишла да попитам направо. Вярвай ми.

— Добре.

— Има и още. Всички са убедени, че си напуснал града.

— Тъй ли?

— Тъй. Това би направил всеки от тях.

— Значи за момента съм в безопасност.

— Да. Докато не направиш нещо глупаво.

— Ясно. Все едно, значи имам още пет минути. Много добре. Друго?

— Да. Има подозрения, че си имал нещо лично за уреждане със Стони, а никой не знае защо.

Той сви рамене.

— Тук бъркат. И какво? — Погледна ме. — Добре де, казвай. Защо мислят така?

— Защото как иначе може да се обясни, че точно в разгара на боя ще отделяш време да му хвърляш заклинания, които да го направят непресъживим?

— Какво?!

— Каквото чу.

— Е, това вече наистина е интересно.

— И аз си помислих така.

— Вярвам, че не си ги извела от заблуждението.

— Как бих могла?

— Правилно. Не че е важно. Те бездруго не ме обичат. А с хората му какво е станало?

— И четиримата са съвсем мъртви, както и тримата от личната охрана на Вонит, които, както се предполага, са се изпречили на пътя ти. Слугата й — също.

— И всички са непресъживими?

— Не всички. Но има още един интересен момент.

— Казвай.

— Стони е непресъживим, както и тримата орки, но джерегите не са, а други трима от охраната на Вонит изобщо не са пипнати.

— Те видели ли са какво стана?

— Не. Всичко е станало вътре. Някои от пазачите са били повикани вътре и тогава… — Млъкнах и свих рамене.

— Каква кървава баня! Джерегите не убиват така, Кийра, поне от праисторията насам. Само драконите убиват така — и дзурите, предполагам.

— Прав си. Драконите и дзурите. А също и орките, ако имат изгода от това.

— Вярно. Орките. Да.

— За какво мислиш?

— Да мисля? За нищо не мисля. Ядосан съм. Ще се оправя.

— Влад…

— Писна ми от орки напоследък, Кийра. Обикновено, като опозная хората, ми стават симпатични. Ще кажеш, че след като ги опознах тия, би трябвало поне малко да ги разбирам. Но не. Мразя ги, Кийра. Мразех ги като дете и ги мразя сега, и мисля, че винаги ще ги мразя.