Стивън Бруст - Орка

— Империята издава списъци за такива неща, нали?

— Да. Пак работа на Шортайл.

— Искаш да кажеш, че той лъже?

— Не точно. Не ме изпреварвай. Какво определя с колко пари разполага банката, или по-точно, колко пари съобщава Империята, че има банката? Искам да кажа, мислиш ли, че влизат и ги броят?

— Ами да, донякъде. Не правят ли одити?

— Правят. И знаеш ли как действат одиторите?

— Не съвсем.

— Проверяват с колко злато твърдят, че разполагат, и го сравняват с това, което намират в хранилищата, след което — и тук е най-забавната част — проверяват документацията им и добавят количеството, което имат „на улицата“, да се изразим така. И колкото повече пари имат „на улицата“, толкова по-богати са. Или по-точно, по-богати изглеждат .

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че ако започнат да правят рискови заеми, изглежда, че са много добре, докато всъщност може да са…

— На ръба на срива. Да.

Влад замълча. Савн похъркваше кротко в ъгъла, Бъди се беше сгушил от едната му страна, Роуца — от другата, Лойош беше до нея. Отвън се чуваше от време на време рев на хищници, но нищо повече. Оставих Влад да премисли всичко, което му бях казала. Най-сетне той промълви:

— Империята…

— Да, Влад. Точно така. Империята.

— Не трябва ли да проверяват подобни неща?

— Правят каквото могат, разбира се. Но колко банки има и колко заеми са дали? Наистина ли смяташ, че на Шортайл му е по силите да инспектира всеки заем от всяка банка, за да се увери, че не е прекалено рисков? А дори и да е, случаят трябва да е съвсем драстичен, за да може да се намеси Империята.

— Но…

— Да, „но“. Но ако фалират няколко банки наведнъж, тогава какво става с търговията?

— Разпада се. А те не могат да го допуснат.

— Какво правят тогава?

— Ти ми кажи — отвърна Влад.

— Добре. Най-напред си теглят една здрава ругатня затова, че са допуснали да стане такава каша.

— Умно. После?

— После се опитват да прикрият истината за банките, доколкото е възможно.

— А-ха.

— Правилно. Ако се разчуе, че Фирис е бил убит, тогава ще трябва да разкрият защо, и тогава…

— Ясно — прекъсна ме Влад. — Тогава ще се разчуе, че много големи банки, като се почне с проклетата от Вийра банка на проклетата от Вийра Империя, са много богати на книга, а всъщност са на ръба на големия хързул към пълното забвение. И ако стане това…

— Паника, банкови сривове и…

— Търговията се сгромолясва през борда.

Кимнах.

— Точно това не схванах в началото. Въпросът не е в няколкото гадняри в Империята, които си пълнят джобовете. Въпросът е, че Империята прави това, което трябва да направи — да защити търговията.

Той поклати глава.

— И всичко това започва само защото някой е чукнал по главата един крупен мошеник.

— Крупен и изключително богат мошеник.

— Да. Само един въпрос обаче.

— Кажи, Влад?

— Защо?

— Кое защо?

— Ами, цялата тази каша не е добра за никого, нали?

— Вярно.

— Тогава, ако всичко това е предизвикано от смъртта на Фирис, защо е бил убит?

Зяпнах за миг в празното и промълвих:

— Знаеш ли, Влад. Това е един много, много хубав въпрос.

— Така си и мислех. И какъв е отговорът?

— Не знам.

— И още един въпрос: след като Стони е мъртъв, джерег продължават ли да ме гонят? В смисъл, още ли ми дишат във врата, или имам малко време, за да намеря отговора на първия въпрос?

Кимнах и казах:

— На този мисля, че мога да намеря отговора.

— Ще съм ти благодарен. А за другия?

— Ще видим. Ще се върна скоро.

— Ще те изчакам тук.

Излязох от къщата и моментално се озовах в Северен пристан. Телепортът беше по-бърз от обичайното и веднага щом го изпълних, осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да действам бързо, и това желание се усилваше.

Затова съзнателно телепортирах на една миля по-назад и насила изминах разстоянието пеш, за да мога да се успокоя. Крачех небрежно — или поне се стараех да крача небрежно — по тесните криви улици — терасите на вторите етажи почти се допираха и покривите почти скриваха небето, — докато не стигнах познатото ми вече място. Този път заварих Дор вътре.

Щом влязох, той вдигна очи. Изглеждаше уплашен. Това ме натъжи. Последното, което исках, беше да вдъхвам страх.

— Какво има, Дор? — попитах.

Той свъси вежди и отвърна:

— Не знаеш ли?

— Не знам. Освен ако не е за смъртта на Стони. Но нямам нищо общо с това.

— Източнякът има.

— Може би.

— Никакво „може би“ няма тука. Успяхме да пресъживим Раафла и той ни разказа.