Стивън Бруст - Орка

Отворих уста да ги защитя, но се отказах.

— Значи няма да каниш Шортайл на вечеря. Все още трябва първо да… Какво има?

— Шортайл на вечеря. Ето това е странното… на вечеря.

— Какво?

— Онези бележки, които открадна от Фирис. Чакай малко.

Влезе в къщата и след малко се появи с Бъди и купчината бележки, които бях отмъкнала от дома на Фирис. Порови из тях и вдигна победоносно една.

— Пише: „Шортайл на вечеря“.

— Накъде биеш?

Влад размаха листовете пред лицето ми.

— Бия натам, Кийра, че това беше намерено във финансовите му бележки, не в личните.

— Сигурна съм, че е било бизнес среща, Влад. Какво ти говори?

— Всичко.

— Моля?

Влад поклати глава, замълча и за пореден път почти можех да видя как рови и подрежда в ума си. Все едно че гледаш как някой сглобява главоблъсканица, но без да виждаш самата нея. Беше малко дразнещо. Най сетне каза:

— Един въпрос.

— Да?

— Когато Стони ти каза, че не е хлътнал с Фирис, ти повярва ли му?

— Ами, тогава му повярвах, но…

— Достатъчно.

После се намръщи и Роуца излетя от къщата и кацна на рамото му.

— Скоро ще се видим, Кийра. — Обърна се рязко и започна да се отдалечава от къщата.

— Чакай малко…

— Нямам време.

— Сабята няма ли да си вземеш?

— Ще ме настигне по пътя.

— Къде отиваш?

— В града.

— Но…

— Ти наглеждай Савн — добави той през рамо и продължи към пътя за Северен пристан.

Изчаках, докато се скрие от погледа ми. Надявах се, че няма да направи нещо глупаво. Изведнъж осъзнах, че не бяхме говорили за решението ми да се оставя да стана мишена с надеждата, че така ще разкрия онзи, който стои зад цялата афера — още когато си мислехме, че някой стои зад нея. Това беше важно, защото макар и да можех да си измисля някакво оправдание, особено пред себе си, Влад като нищо щеше да реши, че трябва да направи нещо също толкова опасно, а ако го оставех да се самоубие, изобщо нямаше да мога да го обясня на Коути.

От друга страна, не можех да го обидя, като тръгна след него. Нищо не ми оставаше, освен да се безпокоя — и влязох вътре. Савн се беше събудил и ме гледаше.

— Здрасти — казах му. — Аз съм Кийра.

Той извърна поглед и затвори очи, сякаш се канеше отново да заспи.

— Хайде, Савн — казах импулсивно. — Да се поразходим.

Той послушно стана. Поведох го през прага и навън. Въздухът миришеше на сняг, който още не е дошъл, но идва, идва; и над всичко — миризмата на океана, по-смътна, отколкото в Адриланка, но доловима все пак.

Бъди се надигна и зашляпа след нас, няколко крачки по-назад. Стори ми се някак странно, че и Роуца я няма — бях започнала да я свързвам със Савн повече, отколкото с Влад. Все очаквах да я видя как каца на рамото му. Замислих се дали го очаква бъдещето на вещер. Странно колко покровителствено се държеше джерегът с момчето. Зачудих се дали зад това не се крие някаква история.

„Сега какво, Кийра?“ Бях накарала Савн да се раздвижи. Дали да не се опитам да го накарам да проговори? Никак не държах да говорим за ножове.

— Роуца, изглежда, се е привързала към теб. Непрекъснато те наблюдава. Чудя се защо?

Бъди ни настигна, после изведнъж се втурна напред да гони нещо между голите дървета. След малко се върна. Беше изтървал онова, което гонеше, но като че ли му беше все едно, след като се беше позабавлявал с гонитбата.

— Макар че може би е уместно да се чудиш защо някой наглежда друг. Влад още се чуди защо го наглеждам, знаеш ли. — Савн вървеше, без да обръща внимание нито на мен, нито на нищо, но поне не се спъваше в корените. — Макар че по този въпрос и аз не съм много наясно — добавих. Теренът леко се спускаше в малка падина и дърветата бяха малко по-редки. Много неща можеше да са оформили този релеф. Земята също имаше какво да разкаже. Но не всички разкази си заслужава да ги чуе човек.

— Чувство за вина, предполагам. Най-малкото, това трябва да е една от причините. — Отново започнахме да се изкачваме и пак навлязохме в по-гъста гора. Краката ни зашляпаха в малкия поток, около четири крачки широк и няколко сантиметра дълбок, спускащ се към падината. — Макар да се съмнявам, че Роуца има причина да се чувства виновна. Аз също не би трябвало да се чувствам виновна към Влад. Беше отдавна и, ами, всички правим каквото трябва да правим.

— Влад също е добър човек, знаеш ли. Въпреки много неща, включително собственото му мнение, той е добър човек. Може би малко самонадеян, нагъл и арогантен, но пък хора без тези слабости в характера си обикновено не заслужават интерес. — Чух собствения си кикот. — Но пък в случая може би говоря за себе си.